Рик Риърдън - Изчезналият герой

— Обаждай ми се колкото се може по-често — каза той — и се върни за Коледа. И, Пайпс…

— Да?

Той допря ръка до екрана, сякаш се опитваше да докосне нея.

— Ти си чудесна млада жена. Не ти го казвам достатъчно. Напомняш ми на майка си толкова много. Тя щеше да е горда с теб. А дядо Том — той се засмя — винаги казваше, че имаш най-силния глас в семейството. Един ден ще ме засенчиш, да знаеш. Ще ме запомнят като бащата на Пайпър Маклийн, а това е най-хубавото нещо, което мога да си представя.

Пайпър се опита да отговори, но не можа. Уплаши се, че ще се разплаче. Затова само докосна екрана и кимна.

Мели каза нещо на заден план и баща й въздъхна.

— Звънят от някакво студио. Съжалявам, миличка! — звучеше искрен.

— Няма проблем, тате — успя да каже тя, — обичам те.

Той й намигна. Екранът потъмня.

Четирийсет и пет секунди? Може би цяла минута.

Пайпър се усмихна. Малко подобрение, но все пак подобрение.

Намери Джейсън да си почива на една пейка до стадиона за игри с баскетболна топка в краката си. Беше изпотен от играта, но изглеждаше страхотно с оранжевата си тениска и къси панталони. Разните белези и синини от приключението вече избледняваха благодарение на лекарската помощ от хижата на Аполон. Ръцете и краката му бяха мускулести, потъмнели от слънцето и, както винаги, разсейващи. Късо подстриганата му руса коса улавяше следобедното слънце така, че изглеждаше златна — като докосната от цар Мидас.

— Хей — каза й той, — как е?

Отне й секунда, докато се съсредоточи върху въпроса.

— Хм? О, всичко е наред. Супер.

Тя седна до него и двамата загледаха лагерниците, които кръстосваха напред-назад. Две дъщери на Деметра се шегуваха с двама от синовете на Аполон и караха трева да никне около глезените им, докато момчетата играеха баскетбол. Над магазина на лагера децата на Хермес бяха вдигнали надпис, който гласеше: ЛЕТЯЩИ МАРАТОНКИ ВТОРА УПОТРЕБА — НА ПОЛОВИН ЦЕНА САМО ДНЕС! Хлапетата на Арес отново ограждаха хижата си с бодлива тел. В хижата на Хипнос всички спяха.

В общи линии нормален ден в лагера.

Само децата на Афродита зяпаха Пайпър и Джейсън скришом. Пайпър можеше да се закълне, че видя как се разменят пари, сякаш се обзалагаха дали ще има целувка, или не.

— Успя ли да подремнеш? — попита го тя.

Той я погледна, сякаш бе прочела мислите му.

— Не много добре. Сънувах разни неща.

— За миналото ти?

Той кимна.

Тя реши да не го притиска. Ако му се говореше, добре, но го познаваше достатъчно, за да прецени, че не бива да задълбава в темата. Вече дори не се тревожеше от това, че част от нещата, които знаеше за него, са вследствие на три месеца фалшиви спомени. Майка й бе казала, че чувства онова, което може да се случи. И Пайпър бе решена да превърне тази възможност в реалност.

Джейсън завъртя баскетболната топка.

— Новините не са добри — каза той. — Спомените ми не предвещават нищо добро… за никой от нас.

Пайпър бе почти сигурна, че той се готвеше да каже „за нас“ като за тях двамата и се зачуди дали не си бе спомнил някое момиче от миналото си. Но реши да не се притеснява за това днес. Не и в такъв хубав зимен ден, когато е до Джейсън.

— Ще се оправим — обеща му тя.

Той я погледна несигурно, като че ли му се искаше да й повярва.

— Анабет и Рейчъл ще дойдат на срещата тази вечер. По-добре е да изчакам дотогава, преди да обясня…

— Добре — тя отскубна стрък трева. Знаеше, че ги очакват опасности. Щеше да се изправи срещу миналото на Джейсън, а можеха и да не оцелеят във войната с гигантите. Но засега и двамата бяха живи и тя бе решена да се наслади на мига.

Джейсън я гледаше тревожно. Татуировката на ръката му изглеждаше светлосиня на слънчевата светлина.

— Виждам, че си в добро настроение. Как може да си толкова сигурна, че нещата ще се наредят?

— Понеже ти ще ни водиш — каза тя простичко. — Бих те последвала навсякъде.

Джейсън премигна. А после бавно се усмихна.

— Говориш опасни работи.

— Аз съм опасно момиче.

— Не се и съмнявам.

Той стана и отърси панталоните си. Сетне й подаде ръка.

— Лио каза, че иска да ни покаже нещо в гората. Идваш ли?

— Не бих пропуснала. — Тя го хвана за ръката и се изправи.

За момент двамата останаха така — ръка за ръка. Джейсън наклони глава.

— Трябва да тръгваме.

— Да — каза тя, — секунда само.

Сетне го пусна и извади картичката от джоба си — сребърната карта, която Талия й бе дала в случай, че някога поиска да е ловджийка на Артемида. Пусна я в най-близкия вечерен огън и загледа как гори.