Рик Риърдън - Изчезналият герой

Но на повечето от стените в кабинета имаше снимки с герои като Зала на славата. Някои от по-новите снимки показваха тийнейджър с тъмна коса и зелени очи. Той стоеше, хванал Анабет за ръка. Пайпър предположи, че това е Пърси Джаксън. На други, по-стари снимки, разпозна известни хора — бизнесмени, атлети, дори някои актьори, които баща й познаваше.

— Невероятно — промърмори тя.

Пайпър се замисли дали някой ден и нейната снимка ще бъде на тази стена. За пръв път се почувства като част от нещо по-голямо от самата нея. Героите ги имаше от векове. Каквото и да направеше, го правеше за всички тях. Пое си дълбоко въздух и позвъня. Видеоекранът се появи. Глийсън Хедж се ухили от офиса на баща й:

— Видя ли новините?

— Нямаше как да ги пропусна — каза Пайпър. — Надявам се, че знаеш какво правиш.

Хирон й бе показал вестника по обяд. Завръщането на баща й от мистериозното отсъствие бе на първата страница. Личната му секретарка Джейн бе уволнена заради това, че е прикрила изчезването му и не се е обадила в полицията. Нов екип бе назначен от Глийсън Хедж, „личния треньор“ на Тристан Маклийн. Според вестника господин Маклийн не помнел нищо от изминалата седмица, а медиите бяха пощурели. Според някои това бе рекламен трик за предстоящ филм. Дали Маклийн нямаше да изиграе човек, страдащ от амнезия? Други смятаха, че е отвлечен от терористи или луди фенове и е избягал, използвайки бойните си умения от филма „Царят на Спарта“. Каквато и да беше истината, Тристан Маклийн бе по-известен отвсякога.

— Всичко върви чудесно — увери я Хедж, — но не се безпокой. Ще го държим настрана от публиката в следващия месец, докато нещата се успокоят. Баща ти има да върши и по-важни неща, като например да си почива и да поговори с дъщеря си.

— Не свиквай с Холивуд, Глийсън — помоли го Пайпър.

Хедж изсумтя.

— Да не си луда? В сравнение с тия хора Еол е нормален! Ще се върна, когато мога, но първо баща ти трябва да стъпи на крака. Той е добър човек. О, между другото, оправих още един проблем. Сервизният парк край залива на Сан Франсиско получи анонимен подарък — нов хеликоптер. А жената пилот, която ни помогна, има изключително изгодно предложение да работи за Тристан Маклийн!

— Благодаря ти, Глийсън — каза Пайпър, — за всичко.

— Спокойно. Не се правя на страхотен. Това е естественото ми състояние. Между другото, като споменах Еол, запознай се с новата секретарка на баща си.

Хедж бе избутан и на екрана се появи красива млада дама.

— Мели! — Пайпър зяпна, но това определено бе тя, аурата, която им бе помогнала да избягат от крепостта на Бол. — Сега работиш за татко?

— Не е ли страхотно?

— Но той знае ли, че си… дух на вятъра?

— А, не. Но работата е много готина. Свежа като… бриз.

Пайпър се засмя.

— Много се радвам. Това е чудесно. Но къде…

— Момент! — Мели целуна Глийсън по бузата. — Хайде, стар козел такъв. Спри да узурпираш екранното време.

— Какво? — извика Хедж, но Мели го издърпа и извика. — Господин Маклийн? Тя е онлайн!

След секунда бащата на Пайпър се появи и се ухили:

— Пайпс!

Изглеждаше страхотно — отново спокоен, с блестящи кафяви очи, брада на половин ден, самоуверена усмивка и нова прическа като за снимки. Пайпър се почувства облекчена, но и малко тъжна. Всичко си бе постарому, а тя не беше сигурна, че желае точно това.

Започна да брои наум. Обикновено такива обаждания в работни дни траеха не повече от трийсет секунди.

— Хей — каза тя притеснено, — добре ли си?

— Миличка, толкова съжалявам, ако съм те разтревожил с това изчезване! Не знам… — Усмивката му изчезна и тя разбра, че той се опитва да си спомни нещо, което трябваше да е в ума му, но не беше.

— Честно казано, не знам какво се е случило, миличка, но сега съм добре. Бог ми изпрати тренер Хедж.

— Бог — повтори тя. Странен избор на думи.

— Разказа ми за новото ти училище — каза татко. — Съжалявам, че в „Уилдърнес“ нещата не се получиха, но ти беше права. Не трябваше да слушам Джейн.

Оставаха им десет секунди може би. Но поне звучеше искрен, като че ли наистина съжаляваше.

— Нищо ли не си спомняш? — попита тя, тайно надявайки се… на нещо.

— Разбира се, че помня — каза той.

Полазиха я тръпки.

— Помниш?

— Помня, че те обичам — каза той — и се гордея с теб! Щастлива ли си в новото си училище?

Пайпър премигна. Нямаше да се разплаче сега. След всичко, което бе преживяла, това щеше да е глупаво.

— Да, татко. То е повече като лагер, не толкова като училище… Но да, мисля, че ще съм щастлива тук.