Рик Риърдън - Изчезналият герой

Сега Еол му бе върнал скицата. Лио знаеше, че тя е знак за това какво го очаква, но пътят дотам бе почти толкова труден, колкото и изкачването по проклетата планина.

Всеки път, когато Лио мислеше, че най-сетне са стигнали подножието на върха, се оказваше, че просто са минали поредния хребет и насреща ги чака нов, още по-висок от предишния.

Всяко нещо с времето си — реши Лио. — Първо да оцелеем. После ще мислим за рисунката и съдбата .

Накрая Джейсън приклекна иззад една камара скали. Той махна и на останалите да последват примера му. Лио се сви до него. Пайпър едвам принуди тренер Хедж да залегне.

— Не искам да цапам новите дрехи! — оплака се Хедж.

— Шшт! — каза му Пайпър.

Сатирът коленичи с неудоволствие.

Точно пред хребета, зад който се криеха, в сянката на последното възвишение на планината, имаше покрита с гори низина, широка колкото футболен стадион. Там бивак си бе устроил гигантът Енкелад.

Дърветата бяха изсечени, за да се изгради огромна алена клада. Външният кръг на сечището бе опасан със слама, но там имаше още багер и огромен кран, в чийто край се въртяха остриета като на самобръсначка (Лио се досети, че е за сечене на дърва), както и огромна метална колона с острие на брадва като разположена настрани гилотина. Хидравлична гилотина.

За какво бяха всички тези строителни машинарии на гиганта, Лио не знаеше. Той не разбираше как съществото пред него изобщо ще се побере в кабинката на шофьора. Гигантът Енкелад бе толкова огромен и отвратителен, че Лио не искаше дори да го погледне.

Но се насили да го направи.

Като за начало прецени, че създанието е високо около девет метра — колкото най-високите дървета. Лио бе сигурен, че той може да ги види иззад хребета им, стига да погледне към тях. Гигантът обаче бе зает със странната пурпурна клада. Обикаляше я и си мърмореше нещо под нос. От кръста нагоре той приличаше на човек, мускулестият му гръден кош бе покрит с бронзови доспехи, украсени с рисунки на пламъци. Ръцете му бяха открити, а всеки от бицепсите му бе по-голям от Лио. Кожата му също бе с цвета на бронз, но покрита с пепел.

Лицето му бе грубо изсечено като на недовършена фигура от глина, но очите му бяха бели и блестящи. Главата му бе покрита с отвратителни плитки, в които имаше вплетени и кости.

От кръста надолу бе дори по-ужасяващ. Краката му бяха зелени и покрити с люспи като на дракон, а вместо ходила имаше огромни нокти. В ръката си Енкелад държеше копие, голямо като пилон. От време на време той го поставяше в огъня и металът почервеняваше.

— Добре — каза тренер Хедж, — ето го плана…

Лио го смушка с лакът.

— Няма да го нападаш сам!

— Стига де!

Пайпър изхлипа.

— Вижте!

От другата страна на кладата смътно се виждаше човек, вързан на кол. Главата му бе клюмнала, сякаш той е в безсъзнание, и Лио не можеше да види лицето му, но Пайпър бе сигурна.

— Татко — прошепна тя.

Лио преглътна. Искаше му се това да е сцена от филм на Тристан Маклийн. Тогава бащата на Пайпър щеше да се прави на припаднал. Щеше да развърже връзките на ръцете си и да повали гиганта с някакъв скрит газ против великани. Щеше да се чуе героична музика и Тристан Маклийн щеше да се измъкне по невероятен начин, тичайки в забавен кадър, докато планината избухва зад гърба му.

Но това не беше филм. Тристан Маклийн бе полумъртъв и всеки момент щеше да бъде изяден. Единствените хора, които можеха да предотвратят това, бяха трима добре облечени тийнейджъри и козел мегаломан.

— Ние сме четирима — прошепна напрегнато Хедж, — той е сам.

— Пропускаш факта, че е висок девет метра.

— Хубаво — каза Хедж. — Аз, ти и Джейсън ще го разсеем. Пайпър ще се промъкне и ще освободи баща си.

Те погледнаха към Джейсън.

— Какво? — попита той. — Аз не съм лидер.

— Напротив — каза Пайпър, — такъв си.

Досега никога не бяха обсъждали това, но никой не възрази — дори Хедж. Стигнали бяха дотук, благодарение на общите усилия на отбора, но щом трябваше да се взимат решения на живот и смърт, Лио знаеше, че Джейсън е човекът, който трябва да ги води. Дори без паметта си той бе някак уравновесен. Виждаше се, че е участвал в много битки и знае как да остава хладнокръвен в напечени ситуации. Лио по принцип не беше доверчив човек.

Но на Джейсън бе готов да повери и живота си.

— Не искам да го казвам — въздъхна Джейсън, — но Хедж е прав. Пайпър има най-добър шанс, ако ние разсеем гиганта.

Не надежда — помисли си Лио. — Не дори единствена надежда. Само „най-добър шанс“ .