Рик Риърдън - Изчезналият герой

И той смяташе да схруска баща й за обяд.

Лио извади нещо от джоба си — старата скица, нарисувана с молив, която Еол му бе дал. Афродита сигурно я бе сметнала за важна, щом я бе пъхнала в джоба на новия му костюм.

— Какво е това? — попита Пайпър.

Лио го разгъна внимателно и го остави настрана.

— Нищо. Не би искала да видиш детските ми рисунки.

— Но това е специално — предположи Джейсън. — Еол каза, че то е ключът към нашия успех.

— Не и днес — поклати глава Лио, — той говореше за по-късно.

— Как може да си сигурен? — попита Пайпър.

— Довери ми се — отвърна Лио. — Какъв е планът за сегашния проблем?

Тренер Хедж изблея. Той вече бе изпил три кафета и изял една тава понички заедно с две салфетки и още едно цвете от вазата на масата. Щеше да изяде и сребърните прибори, но Пайпър го плесна през ръката.

— Изкачваме планината — каза Хедж, — избиваме всички освен таткото на Пайпър и си тръгваме.

— Благодаря за идеята, генерал Айзенхауер — изръмжа Джейсън.

— Моля, моля.

— Момчета — каза Пайпър, — има нещо, което трябва да знаете.

Беше й трудно, тъй като не биваше да споменава майка си, но им каза, че в съня си е разбрала някои неща. И назова истинския им враг. Гея.

— Гея? — Лио поклати глава. — Но това е Майката Природа? Не трябва ли тя да е с цветя в косите, около нея да пеят птички, а елени и зайчета да й помагат с прането?

— Не — отвърна Пайпър, — бъркаш я със Снежанка.

— Добре де, но…

— Слушай, бухтичке! — Тренер Хедж почисти брадичката си от кафето. — Пайпър ни казва нещо много важно. Гея не е за подценяване. Дори аз не съм сигурен, че мога да я победя.

— Хайде бе — подсвирна Лио.

Хедж кимна.

— Дамата на земята. Тя и старецът й, Небето, не са създания, срещу които бих се изправил с удоволствие. Не, че ме е страх де…

— Уран — рече Пайпър. Тя не се сдържа и погледна към небето, чудейки се дали то има очи.

— Да — каза Хедж, — Уран беше лош баща. Той затвори първите си деца, циклопите, в Тартара. Това вбеси Гея, но тя си замълча. Двамата имаха още едно поколение деца, титаните. Гея се уплаши, че Уран ще хвърли и тях в затвора. Затова отиде при сина си Кронос…

— Големия лош тип — подхвърли Лио, — дето го биха миналото лято.

— Същия. Гея бе тази, която му даде косата и му рече: „Хей, защо не извикаш баща си тук? Аз ще го разсея, а ти ще го насечеш на части и ще завладееш света. Няма ли да е страхотно?“

Никой не каза нищо. Шоколадовите кексчета на Пайпър вече не изглеждаха толкова апетитни. Макар да бе чувала историята и преди, още не можеше да я възприеме. Опита се да си представи хлапе, което е толкова побъркано, че да съсече родния си баща за власт. После си представи майка — толкова полудяла, че да го убеди да стори това.

— Не е като Снежанка — каза накрая тя.

— Не. Вижте — каза Хедж, — Кронос беше лош. Зъл. Но Гея, тя е майката на всички злини. Тя е толкова древна и могъща, толкова необятна, че й е трудно да остане будна. През повечето време спи и ние я предпочитаме такава.

— Но тя ми говореше — напомни Лио. — Как може още да спи?

Глийсън избърса трохите от яркожълтия си ревер. Бе на шестото си кафе и очите му се бяха изцъклили.

— Дори докато спи, част от съзнанието й работи — сънува, наблюдава, пробужда чудовища или вулкани — такива неща. Такава е заспала. Повярвайте, не искате да я видите будна.

— Но тя става все по-силна — каза Пайпър. — Събудила е гигантите. Ако царят им се завърне… този, който наричат Порфирион…

— Той ще поведе армия срещу боговете — довърши Джейсън — и ще започне унищожението им с Хера. Това ще бъде нова война, по време на която Гея ще се пробуди окончателно.

Глийсън кимна.

— Затова е добра идея да останем далеч от земята колкото се може по-дълго.

Лио погледна тревожно към връх Диабло.

— А трябва да катерим планината. Лошо.

Сърцето на Пайпър замря. Първо, бяха я помолили да предаде приятелите си. А сега те искаха да й помогнат, макар да знаеха, че влизат в капан. Идеята да се борят с гигант бе достатъчно зловеща. Но идеята, че зад всичко стои Гея, сила, по-могъща от кой да е бог или титан…

— Момчета — заяви Пайпър, — това е прекалено опасно.

— Майтапиш ли ме? — изблея Глийсън и се усмихна със синята си усмивка. — Тъкмо ще се пораздвижим малко!

Лио се надяваше таксито да ги откара чак до върха, но къде ти такъв късмет. Докато изкачваше планината, колата скърцаше и се клатеше, а на половината път видяха, че пътят е препречен с верига, а в станцията на местния рейнджър няма никой.