Рик Риърдън - Изчезналият герой

— Аз съм дотук — каза шофьорът. — Сигурни ли сте, че искате да продължите. Пътят на връщане ще е дълъг, а и нещо по колата не е наред. Не мога да ви чакам.

— Сигурни сме — отсече Лио преди приятелите си. Имаше лошото чувство, че е наясно с това какво не е наред с таксито. Когато погледна надолу, видя, че е прав.

Колелата потъваха в пътя като в плаващи пясъци. Не бързо, само колкото шофьорът да си помисли, че има проблем с трансмисията или полуосите. Лио обаче знаеше истината.

Пътят бе от макадам, твърд макадам. Нямаше причина да е мек, но Лио усещаше как обувките му започват да потъват.

Гея вече ги нападаше.

Докато приятелите му излизаха, Лио плати на таксиджията. Беше щедър — парите бяха на Афродита. Освен това имаше чувството, че може и никога да не напусне тази планина.

— Задръж рестото — каза той. — И се махай оттук. Бързо.

Шофьорът не възрази. Скоро от колата му останаха само следи прах.

Гледката към планината бе смайваща. Цялата долина около връх Диабло бе като скица на градове — картина на улици, уютни квартали, магазини и училища. Там живееха нормални хора с нормален живот.

Живот, който Лио не познаваше.

— Това е Конкорд — посочи Джейсън на север, — под нас е Уолнът Крийк. На юг, отвъд хълмовете, е Денвил. А нататък… — той погледна на запад, където мъгла се опираше у поредица възвишения като в ръба на паница — са хълмовете Беркли, Ист Бей. Зад тях е Сан Франциско.

— Джейсън? — Пайпър докосна ръката му. — Да не би да си спомняш нещо? Бил ли си тук?

— Да… не. — Той я погледна измъчено. — Просто ми се струва важно.

— Това е земята на титаните — посочи тренер Хедж на запад. — Много лошо място, Джейсън. Довери ми се. Не искаш да отиваме по-близо до Фриско.

Но Джейсън погледна отвъд мъглата с такъв копнеж, че Лио се почувства неудобно. Защо ли Джейсън изпитваше такава привързаност към това място, за което Хедж твърдеше, че е зло, пълно с черна магия и стари врагове? Ами ако Джейсън бе оттук? Всички намекваха, че той е враг, че пристигането му в лагера на нечистокръвните е голяма грешка.

Не — помисли си Лио. — Глупости . — Джейсън им беше приятел.

Той се опита да помръдне краката си, но видя, че петите му са изцяло потънали в пръстта.

— Хора — подкани ги той, — хайде да тръгваме.

Другите забелязаха проблема.

— Тук силата на Гея е огромна — изръмжа Хедж и събу обувките от копитата си. Сетне ги подаде на Лио.

— Пази ги, Валдес. Готини са.

Лио изсумтя.

— Добре, тренер. А да ги излъскам не искате ли?

— На това му се вика инициативност, Валдес — одобрително кимна Хедж, — но нека най-напред изкачим планината. Докато все още можем.

— Как ще разберем къде е гигантът? — попита Пайпър.

Джейсън посочи към върха. В подножието му се издигаше пушек. От далечината Лио го сметна за облак, но не беше това.

Нещо гореше.

— „Няма дим без огън“ — изрецитира Джейсън, — да побързаме.

В училище „Уилдърнес“ Лио няколко пъти бе участвал насила в празнични маршове и смяташе, че е в добра форма. Но да катери планини, докато земята се опитва да погълне краката му, бе все едно да тича върху пътечка за фитнес, покрита със суперлепило.

Не след дълго Лио нави ръкавите на новата си тениска, макар вятърът да бе студен и остър. Съжали, че Афродита не му е дала къси панталони и по-удобни обувки, но беше благодарен за тъмните очила, които пазеха очите му от слънцето. Докато тичаше, извади части от колана си и започна да строи нещо със скорости и мъничък гаечен ключ. Не знаеше какво и как го прави. Не мислеше за него, просто вървеше.

Докато стигнаха билото на планината, Лио бе най-модерният изпотен и мръсен герой на всички времена. Ръцете му бяха изцапани с машинно масло.

Бе успял да направи играчка, която подрънкваше на вятъра, като тези, които се поставят по кафенетата. Не знаеше какво може да направи с нея, но за всеки случай я пъхна в колана си.

Липсваше му войнишкото яке с многото джобове. Но още повече му липсваше Фестус. Ех, колко можеше да им помогне огнедишащият бронзов дракон сега! Но Лио знаеше, че Фестус няма да се върне, не и в този си вид. Потупа картината в джоба си — чертежа, който бе направил с молив на пет годинки на онази маса под стария орех. Спомни си как Тия Калида пееше, докато той работеше по нея, и за това как се бе ядосал, когато вятърът бе отнесъл рисунката му. „Не е дошъл моментът, юначе — бе му казала Тия Калида. — Някой ден ще получиш възможността да извършиш подвиг. Ще намериш съдбата си и трудностите в живота ти най-после ще придобият смисъл.“