Рик Риърдън - Изчезналият герой

Лицето на Пайпър пламна. Тя не знаеше дали се чувства повече ядосана, или унизена, но най-вече бе разочарована.

— Беше измама. Това не се е случвало. Никога. Защо го помня толкова ярко?

Афродита се усмихна.

— Защото си моя дъщеря, Пайпър. Виждаш възможностите много по-ясно от другите. Виждаш какво може да стане. И все още може, не се предавай! За нещастие… — богинята посочи магазина — те очакват още препятствия. Медея ще се върне заедно с много други врагове. Портата на смъртта е отворена.

— Какво имаш предвид?

Афродита й намигна.

— Ти не си глупаво момиче, Пайпър. Знаеш за какво говоря.

Пайпър усети как я полазват тръпки.

— Спящата жена, онази, която Мидас и Медея нарекоха своя покровителка. Тя е отворила портал към Подземния свят. Тя е пуснала мъртвите в нашия свят.

— Мхм. И не кои да е мъртви. Най-злите, най-могъщите — онези, които имат причина да ненавиждат боговете.

— Чудовищата се връщат от Тартара по същия начин — предположи Пайпър, — затова не остават унищожени.

— Да. Тяхната „покровителка“, както я наричат, има специална връзка с Тартара, духа от ямата. — Афродита вдигна една позлатена тениска. — С това ще изглеждам нелепо.

Пайпър се засмя притеснено.

— Ти ще изглеждаш съвършена винаги.

— Толкова си сладка — каза Афродита. — Но красотата е в това да намериш какво ти подхожда. За да си съвършен, трябва да се чувстваш така и да избягваш да се правиш на такъв, какъвто не си. А за една богиня това е особено трудно. Ние се променяме толкова лесно.

— Татко смяташе, че си съвършена. — Гласът на Пайпър потрепери. — Той никога не те забрави.

Погледът на Афродита стана далечен.

— Да… Тристан. Беше страхотен човек. Толкова мил и добър, забавен и красив. И все пак толкова тъжен.

— Може ли да не говорим за него в минало време!

— Съжалявам, скъпа. Не исках да изоставя баща ти, разбира се. Това винаги е много трудно. Но така беше най-добре. Ако разбереше коя съм в действителност…

— Чакай! Нима той не е разбрал, че си богиня?

— Не, разбира се! — Афродита прозвуча обидено. — Не бих му го причинила. За повечето смъртни това е прекалено трудно за разбиране. Може да съсипе живота им. Само питай твоя приятел Джейсън. Между другото, той също е страхотно момче. Майка му обаче бе съсипана, когато разбра, че е влюбена в Зевс. По-добре е, че Тристан ме смята за смъртна, напуснала го без причина. По-добре горчив, но хубав спомен, отколкото недостъпна богиня. Което ме подсеща нещо…

Тя отвори ръка и показа на Пайпър стъкленица, пълна с розова отвара.

— Това е една от хубавите напитки на Медея. Тя унищожава близките спомени. Когато спасиш баща си, ако успееш, трябва да му го дадеш.

Пайпър не вярваше на ушите си.

— Искаш да дрогирам татко? Да го накарам да забрави преживяното?

Афродита вдигна стъкленицата. Напитката хвърли розово отражение върху лицето й.

— Баща ти се прави на спокоен и уверен човек, но той крачи на ръба между два свята. Той прекарва дните си в отрицание на старите легенди за богове и духове, но се опасява, че те може би са истински. Страх го е, че е отрязал важна част от себе си и някой ден това ще го унищожи. А сега е пленник на гигант. Това, което преживява, е истински кошмар. Дори да оцелее… споменът за боговете и духовете, които крачат по тази земя, ще го преследва през целия му живот. Ще го съсипе. Това иска нашият враг. Тя ще го пречупи, а с това ще скърши и твоя дух.

Пайпър искаше да каже на Афродита, че греши, че баща й е най-силният човек, който познава, че не би му отнела спомените по начина, по който Хера бе постъпила с Джейсън.

Но някак си не можеше да й се сърди. Спомни си какво и бе казал баща й на плажа в Биг Сур: „Ако наистина вярвах в страната на духовете, в свещените животни или гръцките богове… не бих могъл да спя нощем. Винаги ще търся някой, когото да обвинявам.“

Сега и Пайпър търсеше някой, когото да обвини за ставащото.

— Коя е тя? — попита майка си. — Кой стои зад гигантите?

Афродита сви устни. Тя приближи следващия щанд с похабени брони и разкъсани тоги, но ги гледаше така, сякаш са модерни облекла.

— Ти имаш силна воля — отбеляза тя, — а аз не съм много уважавана измежду боговете. Присмиват се на децата ми. Смятат ги за суетни и глупави.

— Някои от тях са.

Афродита се засмя.

— Вярно е. Може би самата аз съм такава. Понякога. Едно момиче трябва да се забавлява. О, това е сладурско! — Тя вдигна един обгорен бронзов нагръдник и го показа на Пайпър. — Не ти ли харесва?