Рик Риърдън - Изчезналият герой

Роклята на Мели се изду около тях. Джейсън и другите се хванаха отчаяно за нея и започнаха да се забавят.

Тогава чуха писъците на духовете на бурята от тунела над тях.

— Няма да мога да удържа още дълго — предупреди Мели. — Стойте заедно! Когато ветровете ударят…

— Справяш се страхотно, Мели — каза Хедж, — мама беше аура, знаеш ли. Дори тя нямаше да се справи по-добре.

— Пиши ми по Ирида! — помоли го Мели.

Хедж й намигна.

— Може ли да си уреждате срещи по-късно? — извика Пайпър. — Гледайте!

Зад тях тунелът притъмня. Джейсън чу как ушите му изпукват от налягането.

— Не мога да ги удържа — предупреди Мели, — но ще се опитам да ви прикрия. Една последна услуга.

— Благодаря, Мели — каза Джейсън, — надявам се да си намериш нова работа.

Тя се усмихна и след това се разпадна на топъл нежен бриз, който ги обгърна.

Миг по-късно ги удариха истинските ветрове и ги изстреляха в небето с такава сила, че Джейсън загуби съзнание.

Пайпър сънуваше. Беше на покрива на училище „Уилдърнес“. Пустинната нощ бе студена, но Пайпър бе взела завивки, а и Джейсън беше до нея. Повече топлина не й трябваше.

Въздухът миришеше на горящ мескит и градински чай. На хоризонта планините Спринг се извисяваха като криви черни зъби, а зад тях се виждаше мътният блясък на Лас Вегас.

Звездите бяха толкова ярки, че Пайпър се уплаши, че няма да види метеоритния дъжд. Не искаше Джейсън да помисли, че го е докарала дотук под фалшив претекст (макар и да си беше точно така). Метеоритите обаче не разочароваха. Почти всяка минута от небето падаше един и оставяше следа от бял, жълт или син пламък. Пайпър бе сигурна, че дядо Том би ги обяснил с някоя индианска приказка, но в момента бе твърде заета да измисли своя собствена история.

Джейсън я хвана за ръката (най-после!) и посочи два метеора, които се спуснаха през атмосферата така, че оформиха кръст.

— Еха — каза той, — не мога да повярвам, че Лио не е поискал да види това.

— Аз всъщност не го поканих — отвърна Пайпър.

Джейсън се усмихна.

— Така ли?

— Мхм. Никога ли не си чувствал, че понякога трима души биха били твърде много?

— Да — призна си Джейсън, — сега например. Знаеш ли колко проблеми ще имаме, ако ни намерят тук?

— Ще измисля нещо — каза Пайпър. — Мога да бъда много убедителна. Искаш ли да потанцуваме?

Той се засмя. Очите му бяха невероятни, а усмивката му — още по-красива на светлината на звездите.

— Без музика. Нощем. На покрив. Не ти ли се струва опасно?

— Аз съм опасно момиче.

— Не се и съмнявам.

Той се изправи и й подаде ръка. Потанцуваха малко, но танцът бързо премина в целувка. Пайпър едва го целуна отново — не можеше да сдържа усмивката си.

Тогава сънят й се промени… или може би бе умряла и отишла в Подземния свят, тъй като се намери обратно в магазина на Медея.

— Нека това бъде сън — промърмори тя, — а не вечното ми наказание.

— Не, миличка — обади се жена с приказно сладък глас, — не си наказана.

Пайпър се обърна, уплашена, че ще види Медея, но вместо това видя жена, която ровеше из дрехите на половин цена.

Жената беше зашеметяващо красива. Косата й бе дълга до раменете, шията — изящна, чертите — съвършени. Имаше и страхотна фигура, облечена в дънки и снежнобяла тениска.

Пайпър беше виждала много актриси. Повечето гаджета на баща й бяха наистина красиви. Но тази жена бе различна. Тя беше елегантна, без да се напряга, модерна, без да го е целяла, бляскава, без да се е гримирала. След смачкания от пластични операции и козметика Еол Пайпър бе още по-смаяна от вида на тази жена. В нея нямаше нищо изкуствено.

И все пак, докато Пайпър гледаше, видът на жената се смени. Пайпър не можеше да прецени дали се е променил цветът на очите й, или този на косата й. Жената обаче ставаше все по-красива и по-красива, сякаш видът й се приближаваше до мислите на Пайпър и до нейния идеал за красота.

— Афродита? — попита Пайпър. — Мамо?

Богинята се усмихна.

— Това е само сън, миличка. В случай, че някой се интересува — не съм била тук. Нали?

— Аз… — Пайпър искаше да я пита хиляди неща, но те задръстиха ума й.

Афродита взе една тюркоазна рокля. На Пайпър тя й се стори страхотна, но богинята направи гримаса:

— Цветът не ми отива за жалост. Иначе дрешката е сладка. Медея има някои чудни нещица тук.

— Тази сграда… — заекна Пайпър. — Тя избухна. Видях го.

— Да — съгласи се Афродита, — затова има разпродажба. Вече е само спомен. Съжалявам, че те измъкнах от предишния ти сън. Той бе много по-приятен, мисля.