Рик Риърдън - Изчезналият герой

В най-далечния край на сферата имаше син декор, напомнящ киноекран. Във въздуха около него се носеха камери и прожектори.

Мъжът в центъра говореше нещо на хендсфри, а във всяка от ръцете си държеше дистанционно управление. Той сочеше към различни екрани, сякаш напосоки.

Носеше бизнес костюм с цвета на небето. Основно син, но с облаци, които се движеха по плата и сменяха цвета си. Беше на около шейсет, с бяла коса и лице, изгладено като след безброй пластични операции, по което имаше твърде много грим. Затова не изглеждаше нито стар, нито млад, а просто крив като кукла на Кен, стопена в микровълнова печка. Очите му се местеха по екраните, сякаш се опитваше да възприеме всичко едновременно. Мърмореше нещо по телефона, а устата му трепереше.

Беше или развеселен, или луд.

Най-вероятно и двете.

Мели полетя към него.

— А, господин Еол, тези герои…

— Чакай! — той вдигна ръка, за да я накара да замълчи, а сетне посочи към екраните. — Гледай!

Беше едно от предаванията, в които хора преследваха бури. Разни откачалки скачаха в торнадо. Докато Джейсън гледаше, един джип потъна във фунията на смерч и бе захвърлен към небето.

Еол извика щастливо.

— Канал „Катастрофа“! Да не повярваш, че хората правят това нарочно! — той се обърна към Джейсън с лудешка усмивка. — Не е ли невероятно? Хайде да го гледаме пак!

— Но, сър — каза Мели, — това е Джейсън, синът на…

— Да, помня го кой е — каза Еол. — Върна се значи. Какво стана?

Джейсън се поколеба.

— Прощавайте? Мисля, че ме бъркате с някого…

— Не, не те бъркам с никого, Джейсън Грейс. Кога беше… миналата година трябваше да се биеш с някакво морско чудовище, ако не се лъжа.

— Аз… не помня.

Еол се засмя.

— Значи чудовището е било слаба работа. Но аз помня всички герои, които са идвали да ме молят за помощ. Одисей например стоя цял месец на острова ми. Ти поне беше достатъчно възпитан, за да се задържиш само за няколко дни. Хайде сега, виж това видео. Патките ще бъдат всмукани…

— Сър — прекъсна го Мели, — имате две минути до началото на предаването.

— Аа! — извика Еол. — Как изглеждам? Добре ли е гримът?

Към Еол се спусна мъничко торнадо от четки, гримове и тампончета за грим. То мина по лицето му и го оцвети така, че стана още по-отвратително. Вятър завихри косата му и я остави да стърчи като замръзнала елха.

— Господин Еол — започна Джейсън, сваляйки златната си раница, — донесохме ви тези избягали духове на бурята.

— Така ли? — Еол погледна към чантата, все едно бе подарък от фен, нещо, което не иска в действителност — много мило.

Лио го побутна и Джейсън му подаде чантата.

— Борей ни изпрати да ги хванем за вас. Надявам се, че ще приемете нашия подарък и ще отмените заповедта… да се избиват героите.

Еол се разсмя и погледна невярващо към Мели.

— Да се избиват героите ли? Нима съм заповядвал такова нещо?

Мели погледна графика на компютъра си.

— Да, сър, наредили сте го на петнайсети септември: „Духовете на бурята са освободени със смъртта на Тифон. Героите да поемат цялата отговорност“… Да, в общи линии сте им издали смъртна присъда.

— Уф — каза Еол, — бил съм ядосан. Отмени тази заповед, Мели, и… кой в момента е охрана — Териаки? Тери, занеси тези духове обратно в клетка 14Е, става ли?

Една харпия се появи от нищото, сграбчи златната чанта и се спусна към бездната.

Еол се ухили на Джейсън.

— Прощавай за тази заповед, но бях страшно ядосан. — Лицето му внезапно потъмня заедно с костюма, а по плата заблещукаха светкавици. — Да ти кажа, сега си спомням по-ясно. Сякаш тогава някой ми нареди да дам тази заповед. Сякаш ме побутна да го направя.

Джейсън се напрегна. Защо ли това му звучеше толкова познато.

— Глас в ума ви, сър?

— Да. Странно, нали? Мели, дали все пак не трябва да ги убием?

— Не, сър — отговори тя спокойно. — Те ни донесоха духовете на бурята, това оправя нещата.

— Да, вярно. — Еол пак се засмя. — Прощавайте! Мели, да направим някакво подаръче на героите. Кутия шоколадови бонбони, например.

— За всички герои по света ли, сър?

— Не, това е много скъпо. Абе, я остави. Или… чакай! Времето! Започваме!

Еол отлетя към синия екран, а отнякъде прозвуча звук като встъпителна музика за новинарско предаване.

Джейсън погледна към Пайпър и Лио. Те изглеждаха объркани също като него.

— Мели — попита той, — Еол винаги ли е… такъв?

Тя се усмихна притеснено.

— Е, нали знаете какво казват: „Ако не ви харесва настроението му, изчакайте пет минути“. Изразът „накъдето задуха вятърът“ е измислен за него.