Дейвид Фарланд - Родена магьосница

— Сигурен съм.

— Както заповядате, о, Светлина на света — каза Фейкаалд.

Радж Атън обърна жребеца и препусна към Картиш.

Призори, сред изпепелените поля на трийсет мили северно от Карис, Мирима попита Ейвран:

— Значи повече не знаеш нищо?

— Казах ви всичко — отвърна Ейвран.

Беше разказала как е срещнала Роланд Боренсон, свекъра на Мирима, на път за Карис, заедно с барон Пол и зелената жена. Беше описала подробно времето, преживяно с Роланд и барон Пол, и как след това я спасил мъжът й, в свитата на Сафира. И как бе помогнала на сър Боренсон да влезе в Карис и да потърси баща си.

Разказът й покърти Мирима.

Сър Боренсон се мяташе в треска във фургона. През нощта Мирима беше направила за него всичко, което можеше. Беше го намазала с балсами от знахарите, беше направила върху него възлиянията с вино и бе шепнала заклинанията към Водата. Наложи се да останат в Карис от страх да не срещнат някоя хала в тъмното. Но още призори Мирима тръгна с надеждата, че чародеят в Балингтън би могъл да го изцери.

Фургонът се теглеше от подсилен кон и колелетата пееха в бързия си въртеж по пътя през мъртвите земи.

Ейвран го беше осигурила — бе заявила, че има „спешно донесение“ за краля. Но беше премълчала някои подробности от историята си.

Слънцето бе започнало да се издига зад обраслите с дъбове хълмове като студено червено око. Ейвран примижа срещу него, после дръпна качулката на наметалото над лицето си.

Не й хареса парещото усещане от досега на лъчите му. Чак настръхна. Ръцете я сърбяха, сякаш бе държала отровен бръшлян.

Но се радваше, че не е на мястото на Боренсон. Мирима беше издърпала ризата му, погледнала бе под бронята и Ейвран зърна раната му.

Раната щеше да е гадна при всички случаи, дори да не беше забрала. Ейвран нямаше представа как е възможно мъжете да си правят това един на друг.

— Мирима — попита тя, — когато се махнат топките на един бик, казват му „вол“. А когато ги махнат на жребец, казват му „кон“. Как се казва, когато се махнат на мъж?

— Евнух. Радж Атън е направил от мъжа ми евнух.

— О! Това означава, че не може да има бебета, нали?

Очите на Мирима се напълниха със сълзи и тя прехапа устна. След малко отвърна:

— Точно така. Не можем да имаме бебета.

Ейвран не посмя да зададе друг въпрос. Щеше да е твърде болезнен за Мирима.

— Видях как плака над Роланд — каза Мирима.

— Той умря. Всички, които познавам, умряха: Роланд, и Бранд, и майка ми.

— Аз бях в Лонгмът, когато дойде духът на Ерден Геборен — каза Мирима. — Той наду бойния си рог и мъжете, които бяха загинали същия ден, станаха и се включиха в неговия лов. Бяха щастливи, Ейвран. Смъртта не е край. Тя е само ново начало. Сигурна съм, че Роланд е щастлив, където и да се намира сега.

Ейвран не отвърна нищо. Не беше сигурна как точно се чувстват мъртвите.

— Ти не си го познавала дълго — каза Мирима, сякаш от това трябваше да й стане по-добре.

Ейвран поклати глава.

— Той каза… — Тя подсмръкна. — Каза, че ще помоли херцога да разреши да ми стане баща. Никога не съм имала баща.

Мирима посегна и я хвана за ръката. Погледна я в очите и каза:

— Ако херцогът е дал това разрешение, тогава трябва да съм ти снаха, а ти да си ми зълва. — Стисна ръката й. — Една роднина повече няма да ми е излишна.

Ейвран стисна челюсти и се помъчи да потисне страха си.

Потрепери. Стомахът й все още беше стегнат на топка от ужас. Беше се хранила с мозъци на хали предната нощ, но не смееше да каже на Мирима за това. Не смееше да сподели с непознат човек как я терзаеха сънищата на халите.

Изпълзя от капрата във фургона и се сви в сеното. Миришеше на свежа детелина, на власатка и на овесена слама. Тя зарови лицето си в сеното, но не можа да се отърве от спомените.

С умствения си взор Ейвран виждаше огромна хала магесница, която крачеше нагоре по някакъв хълм към ветровита пещера. Образът и миризмите идеха неестествено ясни, като в сън наяве или все едно, че споменът беше по-истински от живота, който беше живяла.

Не виждаше сцената така, както щеше да я види човек. Халите нямаха очи; имаха вместо тях пипала, с които усещаха живота по непонятен за нея начин. За една хала живите същества сияеха като мълния.

Сега Ейвран си спомни как сияеше халата магесница и как й говореше с миризми:

„Следвай дирята ми!“