Дейвид Фарланд - Родена магьосница

— Аз… — Не знаеше какво да каже.

— Хайде, изплюй го, дете — прикани я един от кралските съветници.

Ейвран забърбори малко несвързано — мъчеше се да обясни какво е научила.

— Една зелена жена падна от небето, кръвта й капна по мен и оттогава всичко е много странно. Ядох от мозъка на хала. Мога да си спомням неща… как една хала вижда, мирише и мисли. Знам това, което знаят те. В Долния свят има една зла магесница. Наричат я Истинската господарка. Тя изпрати халите при Карис. Вие не сте я победили…

Рицарите около Габорн я зяпнаха слисани. Един избърбори:

— Откъде се взе това дете? Не видях да долита граак. Какви ги приказва тя?

Ейвран разбираше, че изговореното от нея не звучи никак смислено.

— Полудяла е — каза друг. Стана и тръгна към нея.

— Не! — извика Ейвран.

Габорн вдигна ръце да спре лордовете и я изгледа остро.

— Казваш, че си яла от мозък на хала и си научила това, което знаят те?

— Да — каза Ейвран. — Ядох мозък от злата магесница, която убихте. Знам това, което знае тя. Дошла е да унищожи всичкия кръвен метал под Карис, за да може по този начин да ни уязви. Но… във виденията си помня писъци на хали. Те също са се научили да взимат дарове.

Габорн се поколеба за миг. Изглеждаше умислен. Преди векове човечеството беше развило познанието си за руните в усилие да имитира начина, по който халите от Долния свят трупаха сила, като изяждаха жилите на своите мъртви, или научаваха повече неща, като изяждаха мозъците им. Но сега за пръв път човек беше открил, че халите са се научили да взимат дарове от своите.

— Кажи ми — попита Габорн, — знаеш ли нещо за „Мястото на костите“?

— Да! — извика Ейвран. — Така халите наричат трона, от който властва тяхната Истинска господарка, сред костите на враговете, които е изяла! Той е в Долния свят, близо до горящите камъни.

Кралицата ахна от изненада и се изправи.

— Можеш ли да ми покажеш пътя? — попита Габорн.

Ейвран стоеше стъписана. Помнеше откъслеци от пътуването, смътни образи на хали, крачещи през извитите пещерни кухини на Долния свят. Но тези видения бяха съвсем накъсани — дълга колона, крачеща през опасна територия, където живееха огромните червеи, горещите отдушници от огнените пещери. Имаше скални пропасти и издатини, по които никой човек не можеше да се изкатери и пътят минаваше през тунели, водещи към диви краища. Не можеше да го опише.

— Има една пътека — каза Ейвран. — Но… не знам как се стига до нея. Пътеката е дълга и извита, никой обикновен човек не би могъл да се справи. Дори за една хала пътят беше ужасно тру…

— Но пътека, по която може да мине един храбър човек все пак има, нали? — попита обнадеждено Габорн.

— Да. Но там долу има милиони тунели. Има хиляди бърлоги на хали, всяка с по хиляда прохода. Вие… може да се лутате цял живот, докато намерите бърлогата на Истинската господарка. Но дори да намерите леговището й, нейното намиране е съвсем друго нещо!

Очите на Габорн сякаш я пронизаха и тя разбра, че се е замислил. Искаше да отиде в Долния свят. Но Ейвран не знаеше пътя.

— Какво става? — подвикна някой.

Тя се обърна. На входа на градината стоеше чародей в тъмночервен халат. Изглеждаше добродушен човек — със сбръчкано лице и кожа, някак мъничко прекалено зеленикава. Очите му бяха ясносини, като летен ден. Косата му някога сигурно трябваше да е била кестенява, но сега беше силно прошарена със сребро. Бузите му бяха ръждивочервени като пясъчник, а космите на брадата му бяха по-гъсти при основата, отколкото при върха. Странният му халат сякаш бе изтъкан от червени корени.

Ейвран не беше виждала досега човек като този магьосник. И въпреки това всичко у него й се стори някак познато. Никога не беше срещала баща си. Доколкото знаеше, хали го бяха изяли, когато тя била още бебе. Но като погледна чародея, си помисли дали пък всичко това не е лъжа. Може би този човек бе нейният баща.

Чародеят я изгледа толкова напрегнато, че погледът му можеше да пробие и камък. Тя усети силата у него, сила по-древна от хълмовете и по-яка от желязо.

Зад него стоеше Мирима — и зелената жена, която бе паднала от небето.

— Ейвран! — извика зелената жена.

Чародеят закрачи напред и диплите на халата му зашумяха в тишината, изведнъж възцарила се в градината. Зелената жена го последва.

Той спря и огледа светлозелените коренчета, поникнали по наметалото на Ейвран.

— Я, дете — каза с нежност Бинесман, — дай да ти видя дланите.

Ейвран протегна дланите си и ги отвори широко. Засърбяха я повече отпреди. Предния ден по тях се бяха появили безформени зелени петна. Кръвта на зелената жена, изглежда, се бе просмукала в кожата й.