Дейвид Фарланд - Родена магьосница

В този спомен Ейвран нямаше никакъв избор, освен да я следва. Но изпитваше ужас и знаеше, че крачи към място, където не иска да се озове. Долавяше миризми във въздуха — писъци на изтезавани хали.

Пипалата близо до ануса на Истинската господарка изпускаха думи и Ейвран бързо заситни напред, за да ги улови.

„Не се бой — казваше Истинската господарка. — Надушваш болка, но ти няма да бъдеш подложена на нея. Кръвта на Верните ще е сладка за теб.“

Образът угасна. Ейвран разбра, че е припаднала.

Сигурно бе спала няколко минути, защото очите й бяха по-отпочинали. Но коремът все още я болеше от прекомерното ядене и тя го стисна с ръце.

Успя да се пребори със смътното усещане за паника. Спомняше си късчета от случилото се след това. Помнеше силари и заклинания.

Истинската господарка беше предложила дар на своята слугиня. Но Ейвран не можеше да прецени какъв точно. Не беше могла да изяде много от мозъка на чудовището — нямаше и една десета. Изобщо не знаеше колко е знаела магесницата, не можеше да придаде смисъл на повечето от мислите и спомените на халата.

И тъкмо това, което не знаеше, я плашеше най-много.

Постара се да потисне безпокойството си и задържа образа на халата в ума си, мъчеше се да си обясни защо чудовищата виждаха живите същества като сияния на мълнии. Предположи, че е защото в хората има мълния. В топлите летни нощи, когато облаците се снишаваха над гнездото на грааците в цитаделата Хейбърд, тя често отвиваше вълненото си одеяло и виждаше малки проблясъци като от мълния по кожата си. Зверомайстор Бранд казваше, че това е, защото в нея имало мълния.

Ейвран легна до сър Боренсон и положи глава на ръката си. Забеляза, че в наметалото й са се вплели някакви бледозелени нещица… коренчета.

Измъкна едно-две и ги хвърли в сеното. Цялата нощ беше валяло, затова наметалото й беше мокро и цялото покрито със семена.

Сега семената поникваха. Бяха навсякъде по наметалото й, като малки зелени червейчета. Реши да ги изскубе по-късно.

Фургонът мина покрай някакво дърво и Ейвран видя сенките на листата. Вдиша дълбоко и пое в дробовете си мириса на поля и хълмове.

Сепна се и се изправи възбудена. Бяха напуснали мъртвите земи! Главата все още я болеше. Примижа срещу слънчевата светлина и придърпа наметалото си.

След снощната буря слънцето се бе издигнало в небето и мяташе коси сребърни лъчи през облаците, за да заблестят изумрудените хълмове. Петлите от някакво близко село го посрещаха с кукуригане, сякаш беше първият слънчев изгрев от цял месец, и цялата земя наоколо бе изпълнена с песента на чучулиги, лястовици и врабци почти от всеки храст.

Отляво ниските хълмове сякаш се кланяха на планинските върхари. Нощният дъжд се бе просмукал в сухата трева и земята ухаеше, напоена и нова. По-ниските склонове блестяха в пурпурно, розово и златисто от листата на кленове и елши.

Отдясно през гора от елши се виеше сребрист поток. Бели патици се поклащаха и крякаха, търсейки храна по бреговете му.

Отпред се простираше село с къщи със сламени покриви, наклякали от двете страни на пътя. Медоносче и бръшлян бяха увили каменните огради на градините.

Всичко изглеждаше така живо… всичко освен сър Боренсон. От пребледнял, сега той бе станал трескаво червен. От челото му се лееше пот.

— Къде сме? — попита Ейвран.

— В Балингтън — отвърна Мирима. — Ти спа повече от час.

Ейвран погледна към къщите. Предния ден беше успяла да усети присъствието на Габорн в битката. Беше видяла Земния крал като зелен пламък, който се изправяше пред нея веднага, щом затвореше очи. Земния крал трябваше да е тук.

Сега тя се пресегна със сетивата си, опита се да долови къде е. Но пламъка го нямаше.

Все пак в Балингтън имаше нещо. Тук тя усещаше сила, стара и неизмерима. Не можеше да долови центъра й, не можеше да разбере дали означава за нея добро или зло. Имаше чувството, че пътува към предопределението си.

Подкараха през селото, покрай четиридесет чудесни коня, които стояха готови за път пред конюшните. Ейвран забеляза и един фургон, около който обикаляха няколко навъсени стражи — пазеха кралското съкровище. Кралят, изглежда, се канеше да тръгне на път.

Едно селянче с кожени гащи, зелена ленена риза и шапка с перо водеше крава. Млякото капеше от издутото й виме.

Мирима спря, колкото да попита момъка:

— Къде е кралският чародей?

— Ей там, отзад — отвърна той и посочи към хана.

Мирима подкара фургона към задната стена на хана. Мина покрай обрасла с жасмин и лозници каменна ограда и стигна до дървена порта. Слезе и дръпна резето.