Дейвид Фарланд - Родена магьосница

— Ти идваш ли? — попита Мирима. — Нали каза, че носиш съобщение само за кралските уши?

Сега, след като бе пристигнала, Ейвран изпита неудобство за измамата си. Боеше се, че ако разкаже историята си на Габорн, той ще я вземе за луда. Главата й запулсира от тъпа болка, но тя събра целия си кураж:

— Идвам.

Скочи от фургона на вдървените си крака и влезе през градинската порта. От сламата на гълъбарника излетяха кафяви и бели гълъби и загукаха тихо. По една череша подскачаше сива катерица и развяваше дългата си опашка.

Дните на Габорн стоеше на най-високото място в градината, сред петно слънчева светлина. Мършавият схолар с късо подстриганата коса и ръждивокафяв халат стоеше тихо, прибрал ръце зад гърба си, и наблюдаваше.

Самият крал седеше на един камък под едно бадемово дърво сред градината. Беше облякъл плетена ризница, сякаш готов за битка. Пот беше зачернила ватираната туника под мишниците му, все едно че вършеше някаква много тежка работа. Но той просто приказваше. Бяха го обкръжили поне трийсет рицари, всички насядали по тревата в лъскавите си доспехи, а младите щитоносци с подрязани на паница коси и по-грубо облекло бяха насядали по-назад в сенките. Повечето лордове носеха гербове на Мистария, но тя забеляза и щитове без знаци, и дори двама Непобедими, които бяха захвърлили връхните си палта, така че вече не носеха златното и пурпурното на Радж Атън.

Габорн седеше с изправен гръб и вдигната брадичка. Кралицата седеше в нозете му, в нежножълта като роза дреха.

Ейвран не забеляза чародея. Мирима попита шепнешком един от лордовете и той й кимна към хана.

Мирима бързо тръгна през градината, а Ейвран остана на мястото си; беше твърде изнервена, за да заговори.

Някакъв дребен благородник тъкмо казваше:

— В Карис разправят, че някакъв си прост човек, казвал се Уагит, убил цели девет хали в битката.

— Девет? — изсмяха се с неверие неколцина.

— Никой, който е оцелял след Карис, не може да бъде наричан повече „прост човек“ — каза Габорн. — И ако това е вярно, ще дам на този Уагит рицарски сан и ще го взема в личната ми гвардия. Какво знаете за него?

— Работи в мините в Силвърдейл — отвърна лордът. — Чувам, че бил малко… ами, простичък.

— Един глупак е убил девет хали? — попита с неверие Габорн.

— С дърварска секира при това — потвърди лорд Боуен. — Бардовете в Карис вече го възпяват. Щях да ви представя този човек, но при неговото скудоумие…

— Сили небесни, де да бяха всички такива глупци! — изруга Габорн. — Ще го взема в гвардията ми!

Рицарите се разсмяха, Ейвран също се усмихна неволно на шегата. Габорн можеше да направи от човека гвардеец само ако го изцереше от идиотизма му, а единственият начин това да стане бе ако вземе дар на ума от някой, който си е цял. Габорн, разбира се, не можеше да похарчи цял силар за един глупак, защото изцерявайки така глупака, щеше само да създаде друг глупак — при това с голяма загуба за кралството. Защото силарите, използвани в церемонията на даряването, се правеха от метал, много по-рядък и от златото.

Не беше мислила какво да очаква от Габорн. Обикновено си беше имала работа със стари сбръчкани херцози и барони. Но Габорн не приличаше на помпозен владетел, опитващ се да впечатли хората с десетината си дара на обаяние. Беше просто як дългокрак младеж с тъмна коса и пронизващи сини очи.

Беше очаквала, че Земния крал ще е мрачен и навъсен, изпълнен със самочувствие. Но Габорн полагаше всички усилия да създаде настроение, да ободри хората около себе си.

Ейвран реши, че й допада, макар да съзнаваше, че нещо тук не е наред.

От земята се надигнаха двама странни на вид воини. Единия тя разпозна по туниката. Носеше цветовете на Южен Кроудън и можеше да е само синът на Андърс, Селинор. Другата беше млада Конесестра от Флийдс.

— Милорд — каза Селинор. — Ние ще тръгваме веднага, ако позволите.

Габорн се замисли.

— Аз… не усещам непосредствена заплаха.

Кралицата изрече древната благословия от Флийдс:

— Ерин, Селинор — дано Сияйните яздят пред вас, а Блестящите да огряват гърбовете ви.

— И за вас, моя кралице — отвърна Конесестрата.

Габорн извърна очи към Ейвран и улови погледа й. Всички замълчаха и я загледаха с очакване. Все още носеше наметалото на небесен ездач. По тона на Габорн Ейвран разбра, че се бои да не би да му носи лоша вест.

— Е? — подкани я кралят. — Носиш ли съобщение?

Ейвран се обърка, не знаеше как да започне.

— Да не би… да си забравила съобщението си? — попита я вежливо Габорн.