Дейвид Фарланд - Родена магьосница

Стопанката на хана тъкмо вадеше от фурната тавата с вкусното сърнешко, с препечени резенчета хляб, гъби и винен сос. Вдиша миризмата и го понесе към гостната да изстине, когато усети студа.

Огънят в пещта осигуряваше единствената светлина в стаята, но я държеше топла и уютна.

Стопанката се намръщи при полъха и се обърна да види дали вратата е отворена.

На горния етаж няколко Владетели на руни спяха по леглата след тежка езда. Беше ги стигнала вестта за някакво бедствие в Карис. Бяха препускали от западните провинции към далечните източни граници.

Един от тях, барон Бекхърст, спеше дълбоко, когато студеният въздух го погали по врата.

„Убий кралицата — прошепна някакъв глас в ухото му, — за да не стане синът на Йоме по-велик от бащата.“ Бекхърст се обърна и отвори очи. Прошепна:

— Слушам, милорд.

Стана, без да буди спътниците си. Бързо надяна плетената си ризница и отиде при оръжията, които бе носил един от слугите.

Избра си пика, добре балансирана и с удобна дръжка. Беше обкована на десетина места с железни гривни. Вдигна я към небето, с върха нагоре. Преди много време майка му го беше научила на една руна на Въздуха. Той я нарисува с острието на пиката и по цялата й дължина пробяга синя мълния. Бекхърст се усмихна широко, яхна коня си и излезе от хана.

Вятърът продължи нататък.

Час преди съмване звездите над Радж Атън грейнаха в студеното небе, сякаш се канеха да подпалят небесата. Той тичаше през планините на Хест към пустините на Индопал и пот струеше от него и кръв се стичаше от раните на коляното и гърдите му. Бронята му, съсечена в битката, дрънчеше като окови при всяка стъпка.

Пътят му се виеше надолу по стръмните хълмове и през тесните клисури, цепеше през гъстите борове, щръкнали като черни пики през напуканите скали и тънката снежна кора.

Студът хапеше. Радж Атън стискаше здраво бойния си чук. След поражението при Карис халите бягаха във всички посоки. На два пъти се бе натъквал на обезумели чудовища и ги бе поразил.

Но в горите го дебнеха и още по-големи опасности от чудовищата. Габорн беше обърнал срещу него мнозина от собствените му Непобедими. Наскоро през прохода беше преминал техен отряд — оставил отпечатъци по пресния сняг.

Ето защо Радж Атън бягаше по пътеки, по които не можеха да минат коне, и заобикаляше собствените си войски.

Вълчи глутници виеха в сенчестите борове. Бяха надушили кървавата му миризма и сега тичаха след него и се мъчеха да го догонят. Той и сам можеше да подуши миризмата от изтичащите му жизнени сокове, примесена с мириса на сняг, на камък и бор.

Усети, че диша с мъка; мускулите на гърдите му се бяха стегнали на възел. Въздухът толкова високо в планините беше рядък и бодеше дробовете му като с игли.

Бронята като че ли го задушаваше; металът й изсмукваше топлината от костите му. Беше я носил през цялата нощ, но накрая я смъкна и я хвърли на земята. Черните плочки се пръснаха по камънаците като люспи на шаран.

Стомахът на Радж Атън се беше стегнал на възел от глад.

С толкова многото си дарове на мускул и на жизненост трябваше да се чувства силен и изпълнен с неизчерпаема енергия.

Зачуди се що за странна болест го е хванала. Преди единайсет часа вайлдът на Бинесман го беше нападнал, счупи му няколко ребра. Може би не зарастваха добре. През цялата нощ беше изпитвал усилваща се болка — в ребрата, в мускулите, сякаш страдаше от изтощителна болест.

Боеше се, че някои от Посветителите му са умрели и заради това е загубил жизненост. Но смъртта на Посветител идваше с внезапно замайване и разкъсващо чувство за загуба при скъсването на магическата връзка. А той не бе изпитал това.

Радж Атън излезе на едно малко възвишение и видя пред себе си нещо странно: на половин миля напред, в една сенчеста долина, шпионският му балон беше кацнал на една поляна — огромен балон с форма на граак.