Дейвид Фарланд - Родена магьосница

По време на битката я беше спасил два пъти, въпреки че се оказа достатъчно благороден, за да не й го напомня. Все пак тя беше сигурна, че е обладан от тази мисъл.

Селинор се занимаваше със своя кон — сменяше подковата на левия му преден крак. Не й проговори.

Тя се качи в плевника. Сламата беше топла, уханна и успокояваща. Покривът не течеше.

Конярчето беше вкарало конете на кралските Умове да пренощуват вътре. Беше ги нахранило и изчеткало, след което най-сетне си беше отишло да спи. Ерин беше сама със Селинор.

Селинор привърши с подковаването на жребеца си и отиде в задната стаичка с такъмите, за да смаже кожата на седлото и сбруята.

Ерин се промъкна след него, намери тънка кожена каишка и ловко я прехвърли през врата му. Той се вцепени, а тя му прошепна:

— Ела с мен.

— Какво?

Тя не каза нищо повече, само стегна примката, метна дългата каишка през рамото си и го поведе към плевника.

— Къде отиваме? — попита той. — За какво е тази юзда?

— В древни времена — каза Ерин — Конесестрите са си взимали мъж по същия начин, както се избира жребче от стадото диви коне. Връзвали го и го отвеждали. Напоследък не се прави често, но аз съм традиционно момиче.

— Не е нужно да го правиш — заговори Селинор. — Не си длъжна да спиш с мен. Искам да кажа… днес ти спасих живота два пъти, но ако случайно не си броила, ти също спаси моя два пъти.

Ерин се извърна към него.

— Значи смяташ, че сме наравно? Едното деяние заличава другото?

Селинор кимна. Навярно беше постигнал всички свои желания само с това, че бе привлякъл вниманието й. Или просто беше свенлив.

— Работата е там — прошепна Ерин, — че има много начини да спасиш нечий живот. — Не можеше да изрази всичко, което изпитваше. Потреса си от днешните събития, болката от загубата на баща си. — Не го правя заради теб. Правя го заради двама ни.

Селинор я изгледа замислено.

— Би се омъжила за мен? Точно сега, в разгара на войната?

— Войните са просто неща, които се случват — каза Ерин.

Селинор погали косата й, наведе се да я целуне. Ерин се приближи към него.

— Ако не ме искаш — промълви тя, — човек винаги може да се измъкне от примката.

— А ако поискам да ти кажа „да“ с цялото си сърце? Как се жени един мъж за Конесестра от Флийдс?

Тя се обърна, дръпна дългата каишка и го поведе нагоре към плевника. Сламата там беше топла и суха.

— Запознай се с баща ми. — Думите на Боренсон отекнаха в ума на Мирима и за миг тя си помисли, че е полудял. — Роланд. Казва се Роланд.

Момиченцето вдигна фенера и Мирима се взря в лежащия на земята труп. Мъртвецът наистина много приличаше на Боренсон, но беше с няколко години по-млад от него. Лежеше изпънат на земята, зяпнал към небето. Зейналата рана на рамото му беше грубо превързана, кръвта бе оцапала ризата му. Момичето изтри с ръкав сълзите от лицето си. Студеният дъжд не спираше.

— Баща ти? — попита Мирима.

— Беше Посветител — каза Боренсон. — Дал метаболизма си на Дома Ордън. Повече от двайсет години спа в Синята кула. Събудил се едва преди седмица. Аз… никога не го бях виждал.

Мирима кимна, онемяла от потрес. Боренсон никога не беше виждал баща си?

Гласът му беше безстрастен и напрегнат.

— Интересно как можеш да скърбиш за смъртта на човек, когото никога не си виждал. Като дете знаех, че майка ми ме мрази. Често си мечтаех как баща ми ще се събуди, ще разбере, че си има син. Мечтаех си, че ще ме спаси от майка ми. Сега, както изглежда, той наистина е дошъл, за да ме види. Но аз не можах да го спася. Е…

За рицарите на Мистария казваха, че са по-корави от камък. Бяха научени да приемат болката и смъртта. Казваха, че в битка смехът на Боренсон изнервял и най-силните мъже. Сега, въпреки че Боренсон не признаваше терзанието си, Мирима усети, че то го разкъсва.

Тя си спомни как майка й веднъж бе казала, че когато една силна личност говори откровено за болката си, то е защото не може да я понесе повече и заради това се стреми да сподели бремето с други.

Всеки израз на утешение, който й хрумваше, й се струваше дребнав и не на място. Боренсон вдигна глава.

Никога не беше виждала такава болка в мъжки очи. Очите му бяха кръвясали, клепките му дори бяха подути от кръв. Самите очи сякаш бяха покрити с жълт варак. Разбра, че това, което бе помислила за дъждовни капки по лицето му, е пот, потекла от челото. И си спомни една песничка от Хиърдън — децата я пееха, когато си играеха на криеница: