Дейвид Фарланд - Родена магьосница

Из хълмовете под Шрусвейл екнеше несекващ тътен. Следваше го съсъкът на милиони сухи листа по горската пръст.

Ордата тичаше напред.

Врани плющяха с черни криле над стария лес и се издигаха в небето, мъчейки се да избягат от връхлитащата гибел. Кръжаха като сива мъгла сред облаците грий. Слънцето студено и навъсено надничаше над сгъстяващата се жълтеникава пелена. Грамадни дъбове, покафенели в късната есен, потръпваха, пращяха и падаха, оставяйки черни дупки, зейнали в пъстрия балдахин на леса.

Халите напредваха в строй, невиждан дотогава от хората, странния нов Боен ред. Габорн спря коня си на билото на един хълм, примижа и се загледа към гората. Видя прииждащите хали, зърна сивите им туловища сред дърветата. Носеха се напред на дълги отскоци, с удвоена ярост. Много пъти бе мислил да прати бойци да устроят засада на чудовищата, но всеки път Земята го възпираше. Пиконосците не смееха да атакуват. Дори да се пратят стрелци щеше да е напразно усилие. Нещо беше станало с ордата.

Надеждата, че ще се напоят, им беше вляла нов дух. Явно се учеха бързо. Ейвран беше казала, че вече знаят името му и се боят от него.

Габорн ги беше надвил много лесно при Карис, когато мълниите ги хвърлиха в паника. Но беше изгубил много от силите си и сега не смееше да нападне.

Може би усещаха слабостта му.

Самият факт, че се учеха как по-добре да се бранят, го безпокоеше. Ами ако научеха и други хали на тайните си?

С всяка минута Габорн все по-силно подозираше, че няма да може нито да спре ордата, нито да отклони халите от целта им.

Тревожеше се дали хората му ще успеят да стигнат до изворите на Вонеща вода навреме и да ги отровят. Смрази го ужас.

По пътя си беше обходил колоната и беше очаквал да намери Бинесман в челото, яхнал великолепния си боен кон. Но чародея го нямаше никакъв.

Стигна зелените поля и ливади на Шрусвейл само половин час преди халите и намери барон Уагит да бие селската камбана.

— Да си виждал Бинесман? — попита го Габорн.

— Отиде да предупреди Фелдъншир — викна му Уагит.

Габорн въздъхна облекчено.

Селяните и търговците вече впрягаха конете в талигите и фургоните и влачеха покъщнина от домовете си — възглавници, храна, одеяла, прасенца и агънца. Една жена пред хана удряше тиган и викаше припряно на сина си да побърза. Друг беше решил изобщо да не бяга, а бе отворил вратата към мазето на къщата си и буташе вътре жена си и децата; после притича на двора и награби едно агне в едната си ръка и петела в другата.

Габорн извика на Уагит:

— Иди и изведи онзи глупак и децата му оттам!

Не можеше да скрие отчаянието си. Не беше просто някакъв крал, беше Земния крал. А поданиците му не изпълняваха съветите му дори за да спасят живота си.

Габорн огледа терена, за да реши къде да разположи бойните редици. Тук в Шрусвейл никой не беше строил стена. Покрай гората имаше дълга кошара за овце и тя трябваше да послужи като единствената барикада. Ниският й зид нямаше да задържи халите, нямаше да ги забави дори. Грижливо натрупаните плочи сив камък не бяха по-сериозна преграда от черта, надраскана в пясъка.

Той влезе в една ливада, сред която имаше струпана купа ланшно сено, посивяло от мухъл. Драсна с кремъка и парчето стомана да изкара искра. След пет минути сеното пламна.

Но вятърът действаше срещу него. Долу в низините беше духал на изток. Но тук в долината въздухът бе неподвижен. Пожарът нямаше да се разнесе.

Едва бе разпалил сеното, когато ядрото на войската му започна да пристига — малко над хиляда души с високо вдигнати пики. Лордовете бързо нахлуха в долината и се строиха зад стената на кошарата, сякаш се канеха да удържат тази позиция срещу щурма на чудовищата.

Скалбейрн отиде при него и докладва:

— Милорд, халите са на по-малко от шейсет мили и вече тичат бързо. Знаят, че са близо до вода. Преди по-малко от час ни известиха, че хората на Ленгли се справят добре. Много от халите не могат да издържат на скоростта.

Габорн кимна и погледна нагоре по склона.

— Къде са мъжете с отрязаните пипала?

— Скоро ще пристигнат.

Габорн не можеше да чака.

— Подпалете дърветата — разпореди се той.

Петдесетина рицари се разбързаха. Навързаха слама по пиките си и я запалиха. Конете им прескочиха ниската каменна стена и препуснаха към дърветата.

Есенните листа бяха започнали да се трупат на кафяв килим в гората, а и през последните няколко дни тук не бе валяло. Въпреки това огънят не забушува така, както се бе надявал Габорн. Тлееше и вдигаше пушек, изпълвайки въздуха със сивкава лютива пелена.