Дейвид Фарланд - Родена магьосница

Бинесман подкара към гилдията на дърворезбарите. От седлото на бялата си кобила Ейвран гледаше хората, обзета от дълбока жал и скръб.

„Вече не съм като тях“ — осъзна тя. Конят й можеше да я отнесе бързо и далече. Не изпитваше техния страх, изпитваше само жал.

Веднъж, когато беше малка, Бранд беше вдигнал една стара врата, лежаща в полето под гнездото на грааците при цитаделата Хейбърд. Тогава Ейвран видя защъкалото в паника мише семейство, заслепено от слънчевите лъчи.

Под вратата живееха три поколения мишки — майка с пет деца и още шест малки розови бебенца. Нито Ейвран, нито Бранд искаха да им направят нещо лошо. Но ги погледаха как тичат насам-натам в паника, преди да оставят вратата на мястото й.

Точно така се чувстваше Ейвран и сега — отдалечена от царящата наоколо суматоха, високо и над всичко това. Но гръмките шумове и бъркотията стряскаха вайлда на Бинесман. Очите на зелената жена шареха насам-натам и тя трепваше при всеки близък шум като хваната в гората и затворена в клетка лисица.

Бинесман спря пред палатата на гилдията, слезе от коня и й каза:

— Наглеждай конете, докато говоря с майстора на гилдията Уалахс.

Уалахс беше не само Главен майстор на гилдията на дърворезбарите във Фелдъншир. Беше и кмет на града и макар да нямаше дарове, се радваше на голямо уважение.

Бинесман отведе уплашения си вайлд в палатата. Ейвран остана сама отвън, хванала юздите на двата коня.

Масивната сграда в центъра на Фелдъншир служеше за реклама на стоката на гилдията. Издигаше се на пет етажа, зидана с дялан многоцветен камък и хоросан. Високите тавани на горните етажи се крепяха от здрави подпорни греди с еркери от черен орех, изящно резбовани с горски сцени от Дарквалд: глигани и елени в леса, гъши ята, понесли се над широкото русло на Донестгрий.

Всеки фронтон, всяка врата, всеки чардак и кепенец представляваха сами по себе си малко чудо на точност и детайл. Резбарите бяха спазили горския мотив из цялата сграда. Съвършено изваяни катерички притичваха сред боровите клони, резбовани по фронтони и опорни греди. Парадните врати бяха резбовани така, че да наподобяват горска пътека, с два фазана, показващи се иззад една скала. На галерията под най-горния етаж бяха изложени статуи на изтъкнати ваятели, работещи с длета, тесли и пили.

Майсторите бяха положили големи грижи за външността. Тъмните дървени повърхности сякаш бяха покрити с дебел слой лак само преди няколко дни. Зимата наближаваше и Ейвран реши, че това сигурно е вярно.

Сградата служеше за паметник на красотата на дървото във всичките му форми. Покрай моравата от източната страна, край реката, растяха орехи. Листата им вече бяха станали тъмнокафяви — зимата наистина наближаваше.

„Колко лошо, че цялата тази прелест скоро ще рухне — помисли си Ейвран. — По-добре да й се порадвам, докато мога.“

Докато зяпаше палатата с ококорени от възхита очи, някой каза:

— Ей, момиче, дай да ти помогна да слезеш.

Някакъв мъж я хвана за кръста и рязко я дръпна. Тя се обърна и видя сбръчкано лице и уста, пълна с прогнили зъби. Беше смъкнал качулката на наметалото над очите си.

— Какво? — Ейвран стисна юздите, но мъжът я свали от коня толкова бързо, че почти не й остана време да се зачуди какво става.

Непознатият я пусна на земята до кобилата, дръпна юздите от ръцете й и рече:

— Виж, тия коне не са твои. Струват много пари. Откъде си ги взела?

Ейвран помисли, че мъжът може би е познавал собственика на бялата кобила и има основания. Тъкмо се канеше да му възрази, когато той я удари. Както си стоеше, изведнъж юмрукът му замахна и тя отхвърча назад.

Светът наоколо се завъртя и за миг й причерня. Болка прониза челюстта й. Всичко сякаш стана много студено.

Надигна се от каменната настилка. Около нея викаха хора:

— Крадец! Ей онзи там, открадна й конете!

Чу как непознатият подвикна на конете и препусна. Копитата им зачаткаха по камъните.

Ейвран погледна да види накъде тръгва, но тълпата запречваше гледката.

— Е, бедничката ми — заговори някаква старица и се наведе да й помогне да се изправи. Шалът й миришеше на зеленчукова яхния.

Челюстта я болеше и тя я размърда, за да разбере дали не е счупена. Стомахът й се сви, сякаш щеше да изхвърли всичко, което бе яла на закуска. При падането си беше ударила тила в камъните. Ейвран го опипа, потръпна и загледа тъпо кръвта по пръстите си.

Само допреди миг се чувстваше толкова сигурна и самоуверена. Сега с нищо не се различаваше от всички наоколо.