Дейвид Фарланд - Родена магьосница

Обзе я гняв към непознатия, откраднал конете. Ядоса се на самата себе си, че му бе позволила да го направи.

И почти без да го осъзнае, направи заклинание.

Представи си едрия имперски жребец на Бинесман и се съсредоточи върху него. Видя го как препуска по пътя и как новият му господар го дърпа след себе си.

Умът на коня беше възбуден. Животното усещаше страха на хората, слухът му долавяше далечния тътен на ордата. Искаше да се освободи и да побегне, чак до откритите равнини на Индопал.

Копнееше за сочна трева и да препуска нощем през открити поля, с настръхнали ноздри, а гривата и опашката му да се веят на вятъра. Помнеше кобилите от стадото и сладкия вкус на потоците, стичащи се от високите планини.

Възбудата от всичко това беше възхитителна и в същото време — съвсем чужда за нея. Ейвран докосна съзнанието му и мигновено осъзна, че не изпитва почти никакво родство с великолепното животно.

Понечи да му извика в ума си, но образът веднага й се изплъзна. Не можа да го задържи. Жребецът на Бинесман нямаше да откликне на призива й. Искаше да се махне оттук.

Тя опита друга тактика. Този път се съсредоточи върху нападателя, по-точно върху лицето му. Представи си прошарената му брада, гнилите зъби и дори черната пъпка под лявото му око.

Сега той бягаше от града и се озърташе през рамо да се увери, че не го гонят. Изкиска се радостно, решил, че се е измъкнал.

Ейвран се пресегна с ума си и се постара да проникне в неговия по-дълбоко. Започна да вдишва и да издишва като него. Дори усети как е пълен мехурът му. Беше толкова възбуден, че наистина трябваше да спре и да се изпикае.

Тя бръкна още по-надълбоко в ума му и чу шепота на мислите му. „Чудесни коне. Ще ги продам в Гандри… ама тоя път няма да е за една халба ейл, а, не!“ Зърна дори късчета от въображението му — забавляваше се с някакви разголени кръчмарски пачаври.

Умът му беше пълен с воня и мръсотия. Почти й прилоша, щом го докосна.

Тя го призова, заповяда му да обърне конете. „Върни се“, гласеше призивът й. „Върни се, току-виж си убил едно дете.“ Крадецът за миг затаи дъх.

„Откъде ли ми щукна тази мисъл? — зачуди се той. — Ха! Току-виж си убил едно дете.“

После се изкиска доволен и пришпори още по-здраво бялата кобила.

Ейвран се отдръпна, върна се мигновено в съзнанието си и краката й едва не се огънаха под тежестта й. Опитът я беше изцедил и бе изкарал едри капки пот по челото й.

Личинки по тялото на мъртвец да беше призовала, щеше да е по-лесно от тази гнусотия, разбра тя. Пък и щяха да са по-чисти. Бинесман я беше предупредил, че да проникнеш в сложен ум е много по-тежко.

„Може би трябваше да се спра на конете“ — помисли тя със съжаление.

След като не можеше да направи нищо повече, Ейвран влезе в палатата на гилдията. Бинесман тъкмо слизаше по една разкошна дървена стълба и говореше припряно на Главния майстор Уалахс — внушителен мъж с дървени халки по ръцете, показващи ранга му, и с много властна осанка. Зад тях пристъпваше Пролет.

Главният майстор на гилдията тъкмо казваше:

— Разбирам тревогата ви, но хората ми тръгнаха преди петнайсет минути. Подозирам, че първите талиги, пълни с отровата, вече са във водата.

— Какво изпратихте?

— Нищо особено — сапун, белина и дърводелски лак. Мислех дали да не пратя бира. Не всичката, която идва във Фелдъншир, става за пиене. Бих предпочел да отровя с нея извор, отколкото червата си.

Двамата бяха толкова улисани в разговора, че не забелязаха Ейвран.

— Бинесман — извика тя и се подпря на близката стена, за да не падне, толкова й беше лошо. — Обраха ни! Един тип ни взе конете!

— Какво? — намръщи се Уалахс. — Що за човек е?

— Непознат — отвърна Ейвран и се помъчи да го опише. — Той… дъхът му миришеше на ръж и на… риба.

— Къде е? — настоя Главният майстор.

— Замина, та се не видя! — каза Ейвран. Отвън се носеха шумовете на града, виковете на хора и тропотът на коне.

Главният майстор на гилдията въздъхна тежко и се извини.

— Не се притеснявайте. Можете да вземете моя фургон. Съжалявам за конете ви. Тук във Фелдъншир уж сме добри хора, но…

Бинесман я погледна.

— Опита ли се да извикаш животните?

— Ами… опитах. И крадеца също. Няма да се върне.

Ейвран прекоси стаята и рухна в един стол, съкрушена.