Дейвид Фарланд - Родена магьосница

Виковете на Бинесман привлякоха всички дюкянджии в селището. Кметът на Шрусвейл, който беше и собственик на хана, заби камбаната.

Ейвран не говореше много, само кимаше да потвърди предупрежденията на чародея. Зърна очите на едно тъмнокосо момиче, което държеше кукличка, изплетена от тръстика в едната си ръка, и стиснатото юмруче на малкото си братче в другата.

Момичето едва ли бе на повече от седем години и Ейвран изведнъж осъзна, че в следващия час го чакат ужасии, каквито не бяха виждали и белобрадите старци.

Напуснаха Шрусвейл и препуснаха по черния път от село на село. Бинесман спираше във всяко и предупреждаваше хората. При всяко спиране селските камбани почваха да бият и човек можеше да проследи пътя им по техния звън. Във всяко следващо село хората вече се бяха събрали и чакаха да чуят новината.

На средата между Шрусвейл и Фелдъншир вестоносците на Габорн ги изпревариха.

Когато стигнаха града, камбаните вече кънтяха тревожно.

По улиците притичваха угрижени хора. Коне цвилеха и тропаха нервно с копита, с изпънати назад уши и разширени ноздри — подушваха страха на стопаните си. На осем мили на запад се виждаше вдигащ се над хълмовете пушек.

Ейвран прецени, че Габорн вече е запалил пожар в гората край Шрусвейл.

Гражданите на Фелдъншир бягаха от дюкяните и къщите си, вливаха се в непрекъснатия поток, поел на север от града, през моста над Донестгрий.

Селяни в груби аби тичаха по пътя, натоварили всичката си покъщнина в денкове от одеяла и чаршафи. Фермери се тътреха в коли, пълни с начумерени деца. Някакъв заможен търговец беше качил в каляската си цялото семейство, крещеше от капрата и плющеше с камшика над главите на ония, които дръзваха да се изпречат на пътя му.

Все обикновени хора. Без подсилени коне и без дарове щяха да се придвижват много бавно. На всичкото отгоре губеха време, за да приберат нещата си. Мъже, работещи в дюкяните, трябваше да изтичат до вкъщи да вземат децата и жените. Имаше да се събира храна, да се спасява покъщнина.

Обременени от тежестта на вещите, селяците нямаше да могат да избягат нито бързо, нито далече.

Мостът вече се превръщаше в гърло на бутилка.

Най-лошото беше, че по бреговете на Донестгрий се бяха спрели на бивак хиляди пострадали бежанци от Карис. Палатките им покрай реката образуваха цял град и ранените лежаха по земята, наглеждани от знахарите. Покрай речния бряг тлееха лагерни огньове, а повечето котли по тях не бяха за храна, а за преваряване на превръзки. На всеки храст бяха провесени дрипи и парцали за сушене.

Ейвран никога не беше виждала лазарет, както го наричаха войниците, в който разкъсаните от битката да лежат така на открито. Със сушащите се превръзки, палатките от сиво зебло и дима, който замъгляваше всичко, „лазаретът“ приличаше на град от парцали.

Повечето хора бяха ранени тежко. Само малцина можеха да се вдигнат и да тръгнат сами, другите нямаше как да бъдат откарани. Всички лодки, които ги бяха докарали по течението, си бяха заминали — върнали се бяха за нов товар. Евакуирането на тези хора по суша не можеше да стане за часове. Беше тежък труд, за който трябваха дни.

И те бяха разбрали какво ги очаква.

Ранени жени и мъже плачеха от ужас и болка. От гърлата им се изтръгваха отчаяни молби: „Помощ! Помощ!“ и „Милост имайте!“ Всичко това само усилваше общата суматоха сред хората, бягащи да намерят убежище.

Няколко сакати мъже се вдигнаха от постелите си с героични усилия и се затътриха по моста. Движеха се много бавно и пречеха на хората зад тях. Прътове и тояги можеха да им помогнат да тръгнат по-бързо, но всяка по-здрава тояга покрай речния бряг беше ометена. Двама мъже в униформата на Градската стража стояха на моста и умоляваха множеството:

— Помогнете на ранените. Вземете по един и ги прехвърлете! Спокойно, има много време.

Но всички знаеха, че времето е твърде малко.

При палатките лечителите и хората от града се мъчеха да спасят колкото може повече нещастници. Фургони от околните ферми се бяха подредили в дълги колони по крайречните пътища. Но лечителите взимаха само жени и деца, мнозинството от ранените, и оставяха мъжете да умрат.

Ейвран видя един човечец, свит като бебе в постелята си. Беше се примирил със съдбата и само чакаше.

Тя си спомни думите на Габорн от предната нощ. Беше се опитал да я убеди, че на този свят мъжете умират по-лесно, губят сили и свършват. Не беше повярвала. Сега го видя с очите си и се зачуди как е възможно.