Дейвид Фарланд - Родена магьосница

Руната се пръсна. Взривът удари една от пурпурните магесници и тя се катурна на една страна, обезумяла от болка. Едната половина от тялото й мигновено се стопи като проядена от силна киселина.

Радж Атън не можеше да остави на магесницата време за нова атака. Втурна се през Руната на опустошението и започна да бяга на зиг-заг.

Огромната магесница се надигна и залитна назад, обзета от паника.

Извиси се с шест стъпки по-висока от чудовището при Карис. И най-невероятните легенди не споменаваха за такова грамадно същество.

Нямаше спор, това не можеше да е нищо друго освен Великата господарка на Долния свят.

Невъзможно беше да скочи толкова високо, че да забие чука си в масивния й мозък, пък и тя прояви достатъчно благоразумие да си затвори устата, та да не може да я удари в небцето.

Единствената му достижима цел беше гръклянът й, но лошо — нямаше пика подръка, да я забие по-надълбоко.

Дръжката на бойния чук беше дълга близо шест стъпки. С неговите дарове на мускул не беше кой знае какво да скочи високо във въздуха. Замахна с чука с цялата си мощ, при което рамото му изпука при ставата.

Бойният чук се заби в гръкляна на чудовището и злата магесница се надигна още по-високо, мъчейки се да се измъкне. Радж Атън се стовари на пода и бързо запълзя по-надалече от опасността.

Злата магесница хвърли пръта си, посегна с огромните си лапи и се опита да изтръгне бойния чук. Стисна го с кривите си пръсти, изтръгна го от себе си и го запокити. Оръжието изкънтя в тавана и се тресна в пода на десетина крачки встрани.

Отново посегна към пръта, а Радж Атън — към чука.

Не го беше забил достатъчно дълбоко. Един здрав удар в гръкляна трябваше да я убие почти мигновено, също като удар в бъбреците на човек.

Наоколо пурпурни магесници притичаха да се включат в битката. Великата магесница сниши главата си, разтворила широко паст към Радж Атън.

Точно това му трябваше. Той стисна бойния си чук и скочи в устата й. Сухата грапава повърхност на езика й все едно че беше направена от чакъл.

Челюстите й изтракаха и се затвориха около него, и тя вдигна главата си назад, опитвайки се да го глътне. Той скочи и заби чука дълбоко в мекото й небце, съсичайки в него дълъг прорез.

После дръпна чука и отгоре потече кървав мозък.

Злата магесница се олюля, направи няколко стъпки и залитна.

Радж Атън заби чука в гърлото й, за да я задави.

Когато кашлицата й го изхвърли, в помещението скочиха още дузина Владетели на руни, облечени в изящна коприна. Бопанастрат извика:

— Избийте ги всички, да завземем крепостта!

Пурпурните магесници заотстъпваха, опитвайки се да се спасят. Ала спасение нямаше. Крепостта беше обкръжена. Радж Атън вече бе отворил проход към нея и бе разбил ядрото на отбраната на халите.

Вторият, който нахълта, беше Пуснабиш. Стотици Владетели на руни се изляха в крепостта.

Радж Атън изтича навън на открито, оставяйки на по-нищожните от него да довършат започнатото.

Представи си как тепърва светът ще пее в негова възхвала. Щеше да има паради в Мейгаса, докато той се възкачва на Слонския трон. Хората щяха да застилат пътя под стъпките му с килим от рози, гардении и лотоси. Огромните златни гонгове пред западната порта на града щяха да кънтят ден и нощ в продължение на цял месец. Най-красивите жени във владенията му щяха да го дирят, копнеейки да заченат синовете му, а богати владетели и търговци щяха да го обсипват с щедрите си дарове.

Победата му щеше далеч да засенчи всички подвизи, осъществени от Габорн Вал Ордън. Той, Радж Атън, беше убил най-великата от халските магесници, беше спасил света.

Песни за него щяха да се пеят хиляда години. Неродени още деца щяха да седят вечер край огньовете и да слушат как Радж Атън се е изправил срещу Владетелката на Долния свят. Щяха да зяпват в почуда и щяха да се мъчат да скрият от бащите си как треперят от страх.

Всичко това и още какво ли не си представи Радж Атън на излизане от крепостта, докато се връщаше под слънчевата светлина. Отровният въздух се вихреше от бърлогата на халите на ръждивокафяви облаци.

Той скочи от стръмното долу в рова, изкопан от чудовищата, и изведнъж изпита разкъсваща болка. Прилоша му. Усещането му беше твърде познато.

Умираха негови Посветители.

Пазарищата в Бел Наи бяха окъпани от утринна светлина. Бели гълъби прелитаха между тънките върхове на кулите, кацаха по високите покриви на цитаделите и гукаха мило.

Долу на закрития пазар както винаги някакъв продавач дереше гърло: