Дейвид Фарланд - Родена магьосница

Радж Атън не беше повече човешко същество. Беше силата, на която бе служил толкова вярно, и сега всички по-нищожни огнетъкачи на този свят щяха да му се кланят и да го наричат с тайното му име.

Изгорял, оголен, превъплътен и обгърнат от величави облаци дим, той се надигна, а пламъците изсъскаха новото му име: Скатаин.

Главният майстор на гилдията изведе Ейвран, Бинесман и вайлда зад палатата на гилдията на един каменен площад, заграден от едната страна с работилници.

Тук художниците нахвърляха скици на бъдещите изделия, младите калфи режеха и рендосваха дъските, а майсторите резбари вършеха фината работа. Ейвран се изненада като видя и две ковачници, в които ковачите изработваха дърводелските сечива.

В довършителната работилница, където изделията се боядисваха и лакираха, четирима едри мъже товареха бъчви на един фургон. Конете вече бяха впрегнати. От фургона се вдигаше неприятна воня — бъчвите бяха пълни с развалено ленено масло и алкохол, отровен лак, торби с каменна сол и разни цветни прахове, които не й бяха познати. Всички те, изглежда, се използваха като съставки за различните бои, байцове и консерванти. Резбарите товареха буквално всичко, което се надяваха, че може да отрови една хала.

— Другите фургони тръгнаха ли? — попита Уалахс.

— Аха — измърмори един от мъжете и изтри потното си лице с ръкав.

— Другото го оставете — каза им Уалахс и посочи отровата. — Бягайте да си спасявате семействата.

Товарачите наскачаха от фургона. Бинесман и Уалахс седнаха на капрата, а Ейвран и вайлдът се качиха вътре.

На излизане от конюшнята Ейвран чу далечен рев като от вълни на скалист бряг. Халите идеха.

Тя се опита да прецени разстоянието само по звука. През последните два дни беше станала много добра в това.

— Мисля, че са може би на три мили. Ще дойдат тук до пет минути, може и по-малко.

Думите й изненадаха Уалахс.

— Толкова скоро?

— Може и по-скоро — натърти Ейвран.

Уалахс се извърна към Бинесман за потвърждение. Чародеят повдигна вежда.

— По-бързо ще е, според мен. Халите тичат като луди.

Уалахс плесна с камшика над главите на конете, подсвирна им и извика. Впрягът изхвърча от конюшнята и се понесе нагоре по хълма.

„Бавни са — осъзна Ейвран. — Много са бавни.“

Не бяха подсилени коне. Бяха обикновени животни, макар и едри и силни. И въпреки че препускаха с всичка сила, щеше да им е трудно да надбягат халите.

Уалахс подкара бясно покрай южната страна на пътя, като викаше „Варда!“.

— Пет минути! — крещеше на хората. — След пет минути ще са тук!

Чак сега Ейвран започна да разбира опасността. На изток от града, където от двете страни на черния път се нижеха къщи, беше пълно с хора. Мнозина от тях опразваха домовете си, товареха имуществото си на коне. Една старица бързаше да обере една ябълка. Млада майка събираше припряно сухото пране от храстите, а невръстните й дечица се държаха за престилката й.

Джавкаха кучета.

Пътят се изкачи по един малък хълм и за миг Ейвран можа да види целия Фелдъншир, проснал се под нея. На северозапад Дарквалд бе като тъмнокафяво петно покрай сребристите води на Донестгрий. На юг сред гънките между хълмовете се гушеха няколко махали. По реката плуваха лодки, понесли се надолу по течението. Навсякъде на изток от града пътят бе почернял от бежанци. Много от тях бяха селяни от Шрусвейл и селата на запад. Бягаха кой на кон, кой в талига, кой пеш.

На три мили зад тях, от хълмовете, през които прииждаха халите, се вдигаха облаци прах. Тук отгоре тътенът се чуваше по-ясно — непрестанно бумтене.

Хората крещяха.

— Всички ще загинат — прошепна Ейвран безпомощно.

Беше си мислила, че двамата с Бинесман са направили нещо добро. Всичко дадоха от себе си, за да предупредят хората. Но нямаше да е достатъчно.

— Не всички са обречени — каза Бинесман. — Спасихме някои. Може би мнозина.

Тя видя първите редици на халите, прииждащи по едно далечно възвишение. Фургони и хора се разбягваха пред тях.

Краката на един простосмъртен нямаше да го отведат достатъчно далече. От криенето нямаше полза. Хората бяха като жалки мишлета пред халската орда.

Войските на Габорн отстъпваха в дълга колона, снаряжението им блестеше на слънцето. Поеха на юг между хълмовете, безпомощни пред мощното настъпление.