Дейвид Фарланд - Родена магьосница

На запад от града земята беше богата и плодородна, покрита с къщи и градини, с овошки, лозя и ниви с ръж и ечемик.

Но тук дори земята като че ли изглеждаше ялова. Теренът стана съвсем равен. Зиме дъждовете напълваха езерата на Вонеща вода и бреговете им преливаха. Лете водата се отдръпваше, оставяйки след себе си сиво-жълтеникава кора, през която не можеше да израсте почти нищо. Под песъчливите кръпки земя се показваха само бодливи бурени и тук-там по някое черно дърво, толкова криви, че изглеждаха отдавна изсъхнали.

Ейвран помириса Вонеща вода отдалече — мирис като от развалено яйце.

Топлата вода бликаше от земните недра, покрита със зеленикава мръсотия. Парата образуваше тънка мъглива пелена над езерата. Виждаха се и десетина фургона с двайсет-трийсет мъже, които ги разтоварваха.

Уалахс спря недалече от тях и извика:

— Оправяте ли се?

— Ей там изляхме толкова сода, че ако цопнеш, ще смъкне месото от костите ти — викна му в отговор един от мъжете. — А и при толкова терпентин не бих драснал огнивото и за женска любов.

Ейвран погледна Бинесман. Изглеждаше неподготвен за истинските размери на езерата. Оттук изглеждаха много по-големи, отколкото отвисоко. Всяко от тях покриваше по няколко акра. По водите им се носеха бъчви и бурета с отрова.

Земята затътна от стъпките на прииждащите хали. Бинесман пребледня.

— Сили небесни! — прошепна чародеят. — Не мога да изцеря толкова вода… не и за час, нито за ден!

Уалахс изпръхтя и кимна, сякаш опасенията му се бяха потвърдили. Извика на хората си:

— Имате три минути да се разкарате оттук. Халите идат!

Камшикът му изплющя над ушите на впряга и фургонът отново се понесе напред.

— Пътят свършва малко по на изток оттук — извини се той с угрижен тон на Бинесман. — Не повече от миля и вече си в гората.

Другото го премълча. Ако халите ги погнеха, нямаше да има къде да бягат.

— Цяла миля според мен ще е достатъчно далече — каза Бинесман. — Откарай ни ей до онова било и да видим какво ще стане.

Уалахс подкара напред и фургонът заподскача безмилостно по каменистата пътека. Зъбите на Ейвран изтракаха. Зад тях откъм доскорошния Фелдъншир се надигна огромна пушилка и над равнината отекнаха човешки писъци.

Стомахът на Ейвран се сви. Конете вече се уморяваха. Не можеха да поддържат скоростта дори пътят да беше равен.

Фургонът се изкачи на една малка височинка. Няколко черни дървета стърчаха над оскъдната трева. Оттук се виждаха хълмовете над града и цялата област на Вонеща вода.

Ейвран беше виждала езерата преди, от небето. Отвисоко приличаха на зелени скъпоценни камъни с бели ръбове. Но тя знаеше, че това е фокус на светлината.

Фургоните при езерата също потеглиха с по двама-трима мъже във всеки. Над водата подскачаха строшени бурета и ръсеха отровния си боклук. Приличаха на кипнали котли от парата, вдигаща се над повърхността.

Сърцето й щеше да се пръсне. Едва бяха спрели, когато халите изкачиха един от хълмовете над Фелдъншир и се спуснаха като обезумели към Вонеща вода.

Ордата затътна през равнината, кристални зъби забляскаха зловещо под слънчевата светлина. От часове бяха тичали така, в своя Боен ред.

Сега изоставиха строя. Най-едрите и жадни мечоноски се втурнаха напред към езерата.

Но макар и на половин миля от водата, някои от чудовищата усетиха, че нещо не е наред. Много от тях се изправиха на задните си крака, заразмахваха безумно пипалата си и заотстъпваха пред вонята. Други само забавиха и застъпваха напред предпазливо.

Няколко хиляди хали, толкова обезумели, че вече лишени и от сетива, препуснаха напред и се хвърлиха във водите. Натапяха глави дълбоко, после ги вдигаха — пиеха по чудноват начин, като птици. Струпаха се глава до глава, грамада от сива кожа, черупки и бляскащи зъби.

Гледката беше ужасна.

Зад ордата на халите рицарите на Габорн напредваха през хълмовете.

С нарушен боен строй и обезнадеждени, много от халите започнаха да залитат немощно. Падаха по земята и оставаха да лежат безчувствени, неспособни да помръднат.

Рицарите на подсилените си коне препуснаха да ги сразят, докато са нападали. Сребристите им брони блестяха, конете връхлитаха срещу най-бавните чудовища. На Ейвран рицарите й приличаха на малки среброперки в речен вир, проблясващи на слънчевата светлина, щом се стрелнат за късче храна.

Рицарите свалиха неколкостотин хали, след което обърнаха бойните си коне на юг към един малък хълм, на около миля и половина разстояние. Там се престроиха. Белите им пики щръкнаха към небето като бодли на таралеж. Към тях препуснаха местни момчета, синове на селяци и търговци, и четта им набъбна многократно.