Дейвид Фарланд - Родена магьосница

— Прав сте — каза Ейвран. — Халите знаят, че ще умрат. Но във Фелдъншир има много хора. Ще избият колкото може повече селяни. А после…

— Ще продължат да избиват — довърши Габорн. — Усещам навсякъде вълни на опасност. Ще заобиколят и ще тръгнат по течението на реката, ще прегазят град след град, докато стигнат Дворовете на прилива. Ейвран, как да ги спра?

Халите продължаваха на изток.

Ейвран замисли трескаво. Всеки път щом убиеха тяхна предводителка, новата магесница променяше тактиката. Дори сега другите магесници оспорваха мъдростта на Три убийства. Беше ги повела към вода. Беше ги повела към вода, но я завариха отровена. Халите бяха на ръба на бунт.

— Трябва да се отървете от Три убийства.

— Разбира се! — възкликна Габорн. Но я беше изгубил от погледа си. — Къде е тя?

— В средната формация — отвърна Ейвран.

Лицето му бе пребледняло. Тя разбра, че обмисля стратегии, че пресмята възможната цена. Беше се навъсил.

Докато Габорн оглеждаше халите, Скалбейрн седеше на бойния си кон. Старият рицар усещаше как се въртят колелцата на мозъка на младежа, докато обмисля как да надвие чудовищата. Халите тръгваха назад, към Фелдъншир.

— Господа — твърдо каза Габорн. — Вярвам, че можем да спрем бедствието преди да е започнало… но цената е много висока.

Той погледна стотината мъже около себе си, всеки в очите.

— Аз тръгвам за Долния свят и не мога да поведа атаката. А всеки, който тръгне сега на щурм, трябва да знае, че животът му е изложен на гибел. Ще тръгнете ли?

Момчето говореше сериозно. Скалбейрн никога не беше виждал това изражение на лицето му. В очите му имаше страдание, на челото му беше изписана жал и всепоглъщаща нужда.

Кръвта на Скалбейрн се смрази в жилите. Като дете той беше мечтал да се превърне във воин и в най-съкровените си мечти си бе представял как някой ден ще се издигне Земен крал и той ще язди и ще се сражава до него.

Но никога не бе мечтал за нещо такова. Земния крал никога не беше го молил да умре.

Лордовете се смълчаха за миг. Скалбейрн знаеше, че ще тръгнат, но никой не искаше да проговори пръв.

— В света, който ни чака — попита Скалбейрн, — ще мога ли да яздя редом до вас във Великия лов?

— Да — каза Габорн. — Всеки, който сега тръгне на бой, тогава ще язди редом до мен. — Скалбейрн знаеше, че това обещание е напразно. Не всички мъже се въздигаха до призраци.

Той се изплю на земята.

— Е, значи сделката е сключена.

Мъжете зад него се развикаха възторжено. Някои заблъскаха по щитовете си с бойните чукове, други размахаха пики.

Единственият, който не нададе вик на възторг, беше барон Уагит — той кротко седеше на коня си и мислеше. Тази способност бе нова за него, разсъди Скалбейрн, непознат инструмент.

Габорн вдигна ръка, за да ги усмири.

— Трябва ни отвличаща маневра — каза Габорн и начерта на земята шестоъгълник. — Ще се разделите в три ескадрона. Ще пратим петдесет души в атака тук, отляво, и още петдесет отдясно. Когато халите тръгнат в атака, това трябва да изтъни предната им бойна линия. Една малка част от мъже на подсилени коне могат да препуснат през редиците им и да поразят с пиките си магесницата, която ги води.

— Милорд — попита Скалбейрн, — ще позволите ли да нанеса удара?

Лицето на младежа пребледня. Той вдиша дълбоко и кимна.

Скалбейрн беше сигурен, че ще загине. Маршал Хондлър каза:

— Аз ще тръгна с него, както и всеки мъж от Вълчето братство.

При тези думи трети мъж се предложи, този път беше лорд Келвиш, а Габорн кимна и каза:

— Достатъчно.

Изгледа твърдо стотината свободни рицари, които щяха да влязат в битка, и каза сурово:

— Благодаря ви. Сега всеки от вас ще трябва да се бие като хала. Лявото крило ще нападне по моя команда, два бързи удара. Дясното ще продължи с един продължителен удар. Скалбейрн, ще яздя с вас до средата.

Скалбейрн и рицарите му бързо слязоха от конете си и провериха подпругите.

Години наред Скалбейрн бе преживявал петното на моралния си позор. Години наред се беше надявал, че смъртта може да му донесе облекчение.

Той извади кесията си и погледна към барон Уагит. Младежът седеше в седлото мрачен и умислен. Беше едър, с малко грубоват чар, и това беше добре. Разбираше, че това сражение е извън възможностите му. От него сигурно никога нямаше да се получи добър воин. Можеше да стане великолепен фермер или може би някой ден щеше да слезе в рудниците. С малко късмет, можеше да преживее до зряла възраст. Точно сега това бе всичко, което Скалбейрн можеше да поиска от него.