Дейвид Фарланд - Родена магьосница

Халите които първи бяха нахлули в езерата на Вонеща вода и бяха пили повече, започнаха да мрат. Мускулите по телата им се стягаха в спазми, те се въртяха отчаяно и рухваха.

Онези, които бяха пили малко, просто избълваха изпитите глътки вода, излизаха на сушата и изхвърляха съдържанието на стомасите си. Бяха толкова изнемощели, че не можеха да се движат.

Но повечето чудовища просто се оттеглиха от езерата и спряха, замаяни от обезводняването. Пипалата им увиснаха уморено като изсъхнали лози. Тежкото им хрипливо дишане се чуваше като глух рев.

Десетки хали започнаха да се въртят в безцелни кръгове, без да съзнават къде са тръгнали.

От юг сто подсилени коня напуснаха гористите хълмове и препуснаха през равнината. Водеше ги Габорн. Яздеше със свободните рицари, сякаш се мъчеше да надбяга вятъра. Заобиколи халската орда и препусна право към височината, където беше Ейвран. С него бяха Скалбейрн и барон Уагит, и още много рицари.

Габорн скочи от коня, кимна на Ейвран и погледна на запад към халите.

— Какво става там? — попита той. Лицето му беше мрачно и решително.

— Това бягане за водопой ги съсипа — отвърна Бинесман. — Подозирам, че поне половината от ордата е грохнала.

— Не чак половината — каза Габорн. — Според мен са останали поне четиридесет хиляди.

— Те умират — каза Ейвран. — Няма да могат да се доберат до Хейбърд.

— Мисля — заговори обнадеждено Уалахс, — мисля, че успяхме. Мисля, че спечелихме!

Ейвран погледна Габорн. Беше прехапал устни и гледаше втренчено към халите. Все някога щяха да измрат и той щеше да я заведе при Майстора на пътя. Там щеше да яде и да научи пътя, водещ към Единствената истинска господарка.

— Не сме спечелили — обърна се Габорн към Уалахс. — Може и да измрат, но няма да е без битка.

Още докато го казваше, от центъра на халската орда се надигна силен съсък.

Една от магесниците се изправи високо на задните си крака и започна да хвърля миризмата си далече и нашироко. Сияещите руни по тялото й заблестяха на слънчевата светлина, кристалният й прът блесна като бяла мълния.

Три убийства беше името й. В спомените на Ейвран тя беше млада и неустрашима, може би най-умната магесница в цялата орда. Само относителната й младост и неголемият й ръст й бяха пречили доскоро да води ордата. Други три хали се надигнаха срещу Три убийства и почнаха на свой ред да й съскат.

— Какво става там? — попита Габорн.

— Това е спор между господарки — каза Ейвран. — Те често се карат.

— Коя е водачката им? — попита Ейвран.

Въпросът смая Ейвран. Беше толкова очевидно.

— Онази, чийто задник е най-високо във въздуха. Виждате ли как другите държат техните по-ниско? Ако не го правят, ще ги убие.

Габорн ги загледа толкова напрегнато, че Ейвран чак се почувства гузна, че не може да му каже повече. Той опря в земята бойния си чук. Подпря се на дръжката също както се подпираше Бинесман на тоягата си, и се загледа примижал към халите, сякаш се канеше да им разчете мислите.

„Ако имах сетивата на хала — помисли тя, — щях да мога да надуша какво си казват. Щях да разбера за какво спорят.“

Но знаеше само, че спор като този може да продължи цял час, ако не и повече.

Слънчевата светлина бе толкова ярка, така болезнена. Докато халите продължаваха съвета си, Ейвран притвори очи.

В долината спорът рязко прекъсна. Една нейна съперничка леко се понадигна и Три убийства скочи и заби кристалния си прът в сладкия й триъгълник. Последва тъп грохот и главата на чародейката се пръсна на парчета като презряла диня.

Беше казала каквото имаше да казва.

Три убийства загълта залъци от мозъка й, а другите в ордата заръфаха сладките жили под краката й.

Останалите хали се отдръпнаха, почнаха да тичат насам-натам и да се подреждат в нови формации. Разделиха се на девет лагера, всеки предвождан от пурпурна магесница и всеки в Бойния ред.

Обърнаха се и закрачиха на изток, като се пръскаха на север и на юг в движение. Доста странна маневра.

Халите живееха в тунели под земята и обикновено вървяха през Долния свят в една нишка — от челото до тила. По този начин заповедите можеха да се предават лесно назад.

Разделянето на силите им противоречеше на основните им инстинкти. Нещо повече — ордата тръгна по посока на вятъра. Така нямаше да могат лесно да надушват противниците си.

— Какво правят? — попита Габорн. — Ако е това, което си мисля, то е ужасно!

Ейвран се разтрепера. Разбираше го съвсем ясно. Деветте армии щяха да оформят фронт с ширина от близо девет мили. Войските на Габорн на далечния хълм вече започваха да разбират опасността и заотстъпваха.