Дейвид Фарланд - Родена магьосница

— Хайде, от гледане полза няма — подвикна й Бинесман.

Но имаше, помисли си тя. Гледането усилваше яростта й, а яростта я правеше силна.

На един гол хълм над Фелдъншир Габорн се мъчеше да реши дали да спре отново и да даде отпор на чудовищата. Тук с него стотици обикновени мъже бяха яхнали коне. Повечето бяха въоръжени с лъкове и копия. Горяха от нетърпение да се докажат, надяваха да си заслужат неговия Избор. Малката му войска бе започнала да набъбва.

Въпреки това нищо не можеше да направи за Фелдъншир.

Точно под него беше последната му надежда… през тясното дефиле течеше буен поток и щеше да осигури известно разстояние между хората му и халите. Селяците от околностите бяха издигнали каменни зидове, за да не падат овцете им от стръмнината. Стотина местни хора бяха заели позиция зад източната стена и сега стояха с изпънати лъкове.

Халите напредваха към Фелдъншир.

Твърде малко хора бяха успели да напуснат града. Мъжете на Габорн виждаха селяците в долината — как още товарят храна и покъщнина по колите си. Сърцата им бяха на страната на простите хора, готови да загинат тук.

— Милорд? — попита Скалбейрн.

— Стойте на място — предупреди Габорн. — Повече нищо не можем да направим. Безполезен ще е опитът да ги прикрием, както всеки може да види.

Не смееше да предизвиква съдбата. Знаеше, че е невъзможно да върне ордата.

Мъжете на Скалбейрн помръкнаха, щом чуха заповедта му.

Зад него барон Уагит дишаше тежко и едва се сдържаше да не препусне към долината и да застане там редом до обречените хора. Минутите се разтеглиха безкрайно, макар че изчакването бе кратко.

На една миля от тях халите настъпваха в Бойния ред. Земята тътнеше под стъпките им.

Не можеше да ги спре.

Когато чудовищата наближиха урвата, стотината стрелци се надигнаха и пратиха залп от стрели.

Малцина от тях разполагаха с толкова силни лъкове, че да могат да пронижат хала от сто разкрача. Още по-малко притежаваха умението да стрелят добре от такова разстояние. Но трима или четирима успяха да нанесат смъртоносни удари преди халите да успеят да се съвземат.

Мечоноски замятаха камъни и нахлуха в урвата. Магесници изхвърлиха черно-кафяви облаци със своите бляскави прътове.

Част от стрелците на Фелдъншир побягнаха към домовете си. Малкото по-бързи щастливци се спасиха. Но повечето прости селяци загинаха под ударите.

Ордата премина дефилето и навлезе в границите на самия Фелдъншир.

Халите събаряха по пътя си огради, събаряха къщи, стояли на мястото си от столетия, опустошаваха ниви и стада.

Хората бягаха — уплашени селяци, майки с бебета на ръце и деца по петите им.

Писъците им заглушиха дори тътена от стъпките на халите.

Онези, които успееха да избягат встрани от пътя им, щяха да оцелеят. Онези, които се проваляха — този провал щеше да им е последен.

Мечоноските отпред гълтаха овце и хора, докато стомасите им се издуят. Повръщаха храната си, продължаваха напред и отново започваха да ядат.

Габорн се вцепени.

На запад рицарите на Ленгли връхлитаха в тила на чудовищната колона и избиваха по-бавните. Всичките им пики бяха изпотрошени, затова разчитаха на бойните чукове.

Но на изток пътят бе почернял от селяни и фургони. Главната улица на града се бе превърнала в капан за бягащите. Хората викаха в ужас, но беше невъзможно да се движат по-бързо. Поне хиляда души продължаваха да остават пред пътя на халите.

Един от хората на Скалбейрн се отдели от бойната редица и препусна в галоп през долината. Щом приближи, вдигна забралото на шлема си. Беше маршал Хондлър.

— Добра вест! — извика Хондлър. — Халите не издържаха на скоростта. Отървахме се от хиляди по хълмовете!

Никой не го поздрави. Воинът погледна да види в какво са зяпнали другите и усмивката му помръкна.

— Милорд? Какво можем да направим?

Габорн не отговори веднага. През последния час беше обмислял всяка възможност — стрелкови барикади от склоновете, щурмове с пики, удържане зад каменна стена и изтърпяване на най-лошото, което халите можеха да им поднесат. Всички пътища водеха към погром. Един отговор не беше достатъчен.

Сега той ядосано изръмжа:

— Стойте встрани от пътя им. Избийте всяка, която изостане.

Част от него отказваше да повярва, че всичко това изобщо е възможно. Той беше Земния крал и все още чуваше гласа на Земята. Чувствал се беше убеден, че в часа на най-голямата нужда Земята ще реагира. Но ето че сега гледаше безпомощно бедствието и не можеше да го спре. Най-вече скърбеше за болните и ранените, все така заклещени покрай реката. Съдбата им беше предопределена.