Касандра Клеър - Принц с часовников механизъм

— Хм — с изненадващо обикновен глас изрече демонът, когото Уил бе посочил. — Не мога да си спомня… Не мисля, че имам удоволствието да те познавам.

— Лъжец! — Уил пристъпи напред, обвиняващо; Теса с изумление видя как той мина покрай останалите демони и се хвърли върху синия демон, който нададе пронизителен писък.

Магнус наблюдаваше всичко това с отворена уста. Теса извика:

— Уил! Уил! — но той вече се търкаляше в тревата със синьокожото създание, което се оказа изненадващо пъргаво. Уил го бе сграбчил за задната част на жилетката, но то успя да се изскубне и се втурна през градината, а Уил го следваше по петите.

Теса направи няколко крачки, но краката я боляха ужасно. Тя ритна встрани обувките на Джесамин и вече се канеше да се втурне след Уил, когато осъзна, че двамата демони издаваха някакъв гневно звучащ звук, който, по всичко изглежда, бе адресиран към Магнус.

— Е, знаете, че се случва понякога — каза той, възвръщайки си самообладанието и сочейки в посоката, в която бе изчезнал Уил. — Някаква разпра за жена. Случва се понякога.

Бучащият звук се усили. По всичко изглеждаше, че демоните не му бяха повярвали.

— Или може би дългове от комар? — отново предположи той. После щракна с пръсти и от дланта му изскочиха пламъци, които осветиха с ярка светлина градината. — Предполагам, че всичко това не ви касае особено, господа. Празненството и развлеченията ви очакват — и той посочи към вратата, водеща към балната зала. — Те са много по-приятни от това, което ще ви сполети, ако продължавате да стоите тук.

Това сякаш ги убеди и те тръгнаха, бучейки и сумтейки, отнасяйки със себе си ужасното си зловоние.

Теса се обърна.

— Бързо, да ги настигнем…

Магнус се наведе и вдигна обувките й. Държеше ги за копринените им панделки, когато каза:

— Не бързай толкова, Пепеляшке. Уил е ловец на сенки. Той тича бързо. Няма да можеш да го стигнеш.

— Но вие бихте могъл? Сигурно има някаква магия?

— Магия — отвърна Магнус, имитирайки отвращението на Уил. — Уил е там, където трябва да бъде, и прави това, което трябва да прави. Задачата му е да убива демони.

— Май не го харесвате особено? — попита Теса; въпросът бе малко странен, може би, но нещо в начина, по който Магнус гледаше към Уил и му говореше, не й даваше мира.

За нейна изненада Магнус й отвърна напълно сериозно:

— Харесвам го — каза той. — Независими от всичко. Смятах, че зад всичко това се крие омраза, но съм се заблуждавал. В цялото това перчене има много душа. Той наистина е жив , един от най-живите хора, които някога съм срещал. Когато чувства нещо, то е ярко и остро като светкавица.

— Всички ние имаме чувства — изненадано отвърна Теса. — Да не би Уил да чувства по-силно от всички нас? Или може би дори по-неистово?

— Работата не е в това — отвърна Магнус. — Повярвай ми, живял съм дълго на тази земя и знам. — В гласа му се долавяш състрадание. — Ще откриеш, че колкото по-дълго живееш, толкова повече избледняват чувствата. Най-старият магьосник, когото съм срещал, бе живял почти хиляда години и ми каза, че вече почти не си спомня какво е да обичаш или да мразиш. Попитах го защо тогава не сложи край на живота си и той каза, че чувства само едно нещо и това е страх, страх от това, което следва след смъртта. „Неоткритата страна, откъдето никой пътник не се връща.“

— Хамлет — автоматично изрече Теса. Тя се опитваше да не мисли за собствената си смърт. Самата мисъл бе твърде значителна и плашеща, така че предпочиташе да я заобикаля, а и освен това… може би дори не бе вярно.

— Ние, които сме безсмъртни, сме приковани със златна верига към този свят и не се осмеляваме да я разкъсаме от страх пред това, което се простира отвъд пропастта — каза Магнус. — А сега ела и остави Уил да изпълни моралния си дълг — и той тръгна по пътеката, а Теса закуцука след него, опитвайки се да не изостава.

— Държеше се така, все едно познава този демон.

— Може би се е опитвал да го убие и преди — отвърна Магнус. — Понякога успяват да се измъкнат.

— Но как ще стигне обратно до Института? — простена Теса.

— Той е умно момче. Ще намери пътя. Повече се безпокоя как ти ще се върнеш в Института, преди някой да е забелязал, че отсъстваш, и да се е разразил скандал.

Те стигнаха до входната врата, където чакаше каретата. Сирил се бе отпуснал спокойно на капрата, шапката му бе смъкната над очите.

Тя погледна гневно към Магнус, докато той отваряше вратата на каретата и й помагаше да влезе вътре.