Рик Риърдън - Последният олимпиец

— Градът много ли е пострадал?

Хермес сви рамене.

— Отървал се е изненадващо леко. Простосмъртните са в паника, разбира се. Но това е Ню Йорк. Не съм виждал по-устойчива сбирщина от хора. След няколко седмици всичко ще си тръгне както преди. И аз ще им помогна, разбира се.

— Вие?

— Аз съм вестоносецът на боговете. Моята работа е да следя простосмъртните и ако е необходимо, да им помагам да намерят обяснение за случилото се. Ще ги успокоя. Повярвай ми, ще решат, че е било страшно земетресение, или пък слънчево изригване. Ще повярват на всичко, освен на истината.

Звучеше огорчен. Джордж и Марта се увиваха около кадуцея мълчаливо, което подсказваше, че господарят им наистина е много ядосан. Не биваше да се обаждам, но не се сдържах и казах:

— Дължа ви извинение.

Хермес настръхна.

— За какво?

— Мислех, че сте лош баща — признах. — Смятах, че сте изоставили Люк, защото сте знаели съдбата му и не сте направили нищо, за да я предотвратите.

— Наистина знаех съдбата му — призна тъжно той.

— Но сте знаели всичко, не само че ще мине на страната на титаните. Знаели сте как ще постъпи накрая. Че ще направи правилния избор. Но не е трябвало да му го казвате, нали?

Хермес се взираше във фонтана.

— Никой не може да си играе със съдбата, Пърси, дори и боговете. Ако го бях предупредил какво му предстои или пък се бях опитал да повлияя на решенията му, щеше да стане по-зле. Да си мълча, да стоя далеч от него… Ужасно трудно ми беше.

— Трябвало е да го оставите сам да намери пътя си и да изиграе ролята си в спасяването на Олимп.

Богът въздъхна.

— Не трябваше да се сърдя на Анабет. Когато Люк отиде при нея в Сан Франциско… Знаех, че тя ще има важно влияние върху съдбата му. Бях го видял. Смятах, че Анабет може да направи това, което на мен не ми е по силите, и да го спаси. И когато отказа да тръгне с него, едва сдържах гнева си. Не биваше да се поддавам на емоциите. После страшно се ядосах на себе си.

— Анабет наистина го спаси — рекох. — Люк умря като герой. Жертва се, за да убие Кронос.

— Благодаря ти за тези думи, Пърси. Но Кронос не е мъртъв. Никой не може да убие титан.

— Но…

— Не знам — изръмжа Хермес. — Никой не знае. Разпаднал се е на прах. Разнесъл го е вятърът. Ако имаме късмет, Кронос се е пръснал на толкова малки частички, че никога повече няма да успее да събере съзнанието си, още по-малко да се появи в плът и кръв. Но ще е грешка, ако го обявим за мъртъв.

Стомахът ми се сви на топка.

— А другите титани?

— Разбягаха се — отвърна той. — Прометей изпрати на Зевс писмо с хиляди извинения, задето е подкрепил Кронос. „Само исках да намаля щетите“, дрън-дрън-дрън. Ако има поне малко ум в главата си, ще се скрие някъде за следващите няколко века. Криос изчезна, а крепостта Ортис се разпадна. Океан потъна в дълбините, когато стана ясно, че Кронос е победен. А моят син Люк е мъртъв. Умря с мисълта, че не ми пука за него. Никога няма да си простя.

Хермес замахна с жезъла си през дъгата и образите изчезнаха.

— Веднъж ми казахте — подех, — че най-трудното за един бог е, че не може да помогне на децата си. И също така, че никой не бива да изоставя близките си каквото и да сторят.

— И сега смяташ, че съм лицемер?

— Не, прав сте. Люк ви обичаше. Накрая гой разбра каква е съдбата му. Мисля, че е бил наясно защо не сте можели да му помогнете. Спомнил си е кое е най-важното.

— Твърде късно и за мен, и за него.

— Имате и други деца. Заради Люк, трябва да ги признаете и да се погрижите за тях. Заедно с всички останали богове.

Хермес унило отпусна рамене.

— Ще се опитаме, Пърси. Да, ще се помъчим да спазим обещанието си. И за известно време всичко ще е наред. Но боговете никога не сме можели да спазваме клетвите си. Ти самият си се родил заради нарушена клетва, нали? Накрая ще забравим. Винаги е било така.

— Може да се промените.

Той се разсмя.

— Мислиш, че след три хиляди години боговете може да се променят?

— Да — отвърнах категорично. — Така мисля.

Хермес като че ли се изненада.

— Според теб… Люк наистина ли ме обичаше? След всичко, което се случи?

— Сигурен съм.

Той се взря в шадравана.

— Ще ти дам списък с децата ми. Едно момче в Уисконсин. Две момичета в Лос Анджелис. И още няколко. Ще се погрижиш ли да стигнат до лагера?

— Обещавам — отвърнах. — И няма да забравя.

Джордж и Марта се разшаваха около кадуцея. Знам, че змиите не се усмихват, но те като че ли точно това се опитваха да направят.