Рик Риърдън - Последният олимпиец

— Пърси Джаксън — рече Хермес, — боговете може да се поучат от теб.

Докато си тръгвах от Олимп, ме пресрещна и една богиня. Атина стоеше насред пътя със скръстени ръце и с такова изражение, че направо застинах. Беше сменила бронята си с джинси и бяла риза, но не изглеждаше по-миролюбива, даже напротив. Сивите й очи блестяха.

— Е, Пърси — рече тя. — Значи ще си останеш смъртен?

— Да, госпожо.

— И защо?

— Искам да бъда обикновен човек. Да порасна. Да отида в колеж и да изживея всичко, което изживяват обикновените колежани.

— А дъщеря ми?

— Не можех да я оставя — признах с пресъхнало гърло. И побързах да добавя: — Както и Гроувър и…

— Пощади ме. — Атина пристъпи към мен, кожата ми настръхна от мощното й излъчване. — Веднъж те предупредих, Пърси Джаксън, че за да спасиш приятел, ще жертваш целия свят. Може и да съм сгрешила. Този път като че ли успя да спасиш и света, и приятелите си. Но си помисли хубаво какво ще правиш оттук нататък. Давам ти шанс да се докажеш. Не го проигравай.

И за да покаже сериозността на заплахата си, тя изригна в пламъци, които близнаха гърдите ми.

Анабет ме чакаше пред асансьора.

— Защо миришеш на пушек?

— После ще ти обясня — отвърнах.

Спуснахме се с асансьора. Музиката беше отвратителна — Нийл Даймънд или нещо подобно. Май трябваше да включа в искането си към боговете и по-хубава музика в асансьорите.

Във фоайето мама и Пол спореха с плешивия пазач, който се беше върнал на мястото си.

— Трябва да се качим! — крещеше мама. — Синът ми… — В този миг ме видя и се ококори: — Пърси!

Прегърна ме така, че ми изкара въздуха.

— Видяхме, че сградата е осветена в синьо — каза тя. Но ти не слезе, а мина толкова много време…

— И майка ти се притесни — добави Пол.

— Добре съм — уверих ги, докато мама прегръщаше Анабет. — Вече всичко е наред.

— Господин Шарън — обади се Анабет, — чудесно се справяте с меча!

Пол сви рамене.

— Дойде ми отвътре. Пърси, наистина ли… Тази история за шестстотния етаж…

— Дали Олимп е там? Да.

Той вдигна поглед замечтано.

— Бих искал да го видя някой ден.

— Пол — смъмри го мама. — Там не е за простосмъртни. Както и да е, важното е, че сме в безопасност.

Вече можех да се отпусна. Всичко беше наред. С Анабет бяхме добре. Мама и Пол бяха оцелели. Олимп беше спасен.

Но животът на децата на боговете не е лесен. Точно в този миг Нико дотича от улицата и по лицето му личеше, че се е случило нещо лошо.

— Рейчъл! — извика задъхано той. — Видях я току-що на Трийсет и седма!

Анабет се намръщи.

— Какво пак е направила?

— Отлетя — отвърна Нико. — Казах й, че ще загине, но тя не ме послуша. Взе Блекджак и…

— Взела е моя пегас? — прекъснах го аз.

Нико кимна.

— Тръгна към лагера. Каза, че трябвало да отиде там.

Не можех да допусна някой да ми краде пегаса. Дори и Рейчъл. Това, което беше направила, едновременно ме ядоса, изненада и разтревожи.

— Какво ли е намислила? — измърмори Анабет, докато тичахме към реката. За съжаление подозирах какъв беше отговорът и от него направо ми призляваше.

Движението беше натоварено. Улиците бяха пълни с хора, които смаяно разглеждаха опустошенията от бойните действия. На всяка крачка имаше полицейски патрулки с виещи сирени. Нямаше никакъв шанс да хванем такси, а пегасите бяха отлетели. Бях готов да се съглася и на няколко карнавални понита, но те бяха изчезнали безследно, заедно с всичката бира в центъра. Затова хукнахме, като едва си проправяхме път през тълпите смаяни простосмъртни по тротоарите.

— Няма да успее да мине през вълшебните граници — продължи задъхано Анабет. — Пелей ще я изяде.

Не се бях сетил за това. Мъглата нямаше да заблуди Рейчъл. Лесно щеше да намери лагера, но се надявах, че вълшебните граници ще я спрат. Не ми беше минало през ума, че Пелей може да я нападне.

— Трябва да побързаме. — Обърнах се към Нико. — Можеш ли да извикаш няколко конски скелета?

Той едва си поемаше дъх от бягането.

— Толкова съм уморен… че не мога да извикам и кучешки кокал.

Спуснахме се по дигата към реката. Щом слязохме долу, изсвирих силно. Не исках да го правя. Въпреки вълшебното почистване с пясъчния долар, който бях дал на Ийст Ривър, водата си оставаше доста замърсена. Не ми харесваше мисълта, че заради мен морските животни може да се разболеят. Но така или иначе, те веднага откликнаха на зова ми.

Сивата вода се разпени и на повърхността се появиха три водни кончета. Изцвилиха нещастно и разтърсиха гриви, за да падне тинята. Бяха страшно красиви, с пъстроцветни рибешки опашки, с глави и предница на бели жребци. Водачът им беше по-едър от останалите — жребец, който можеше да носи дори и циклоп.