Рик Риърдън - Последният олимпиец

— Дъга! — извиках. — Как си, приятелю?

Той изцвили жално.

— Да, съжалявам — отвърнах. — Но въпросът е спешен. Трябва веднага да се върнем в лагера.

Дъга изпръхтя.

— Тайсън ли? Добре е! Съжалявам, че не е тук. Сега е пълководец на циклопската армия.

— Иооооооо!

— Да, сигурен съм, че ще ти донесе ябълки. А ще може ли…

След секунди с Анабет и Нико порехме водите на реката по-бързо и от скутери. Профучахме под моста Трогс Нек и се отправихме към залива.

Имах чувството, че измина цяла вечност, преди да зърнем брега на лагера. Благодарихме на водните кончета и излязохме на сушата, където ни чакаше Аргус. Той стоеше на пясъка със скръстени ръце, стоте му очи гледаха мрачно.

— Тук ли е? — попитах.

Той кимна.

— Всичко наред ли е? — обади се Анабет.

Аргус поклати глава.

Поехме след него по пътеката. Беше ми странно отново да съм в лагера, всичко изглеждаше толкова спокойно — без горящи сгради, без ранени бойци. Хижите се белееха на слънцето, полята искряха от роса. Наоколо не се виждаше жива душа.

Но в Голямата къща ставаше нещо. От прозорците струеше зелена светлина, точно както бях видял в съня си с Мей Кастелан. Мъгла — вълшебна мъгла — се спускаше над двора. Хирон лежеше на голяма като за кон носилка край игрището за волейбол, няколко сатира се суетяха край него. Блекджак подскачаше разтревожено в тревата.

— Не съм виновен, шефе! — заоправдава се той, щом ме видя. — Шантавото момиче ме накара!

Рейчъл Елизабет Деър стоеше до стъпалата към верандата. Ръцете й бяха вдигнати, сякаш чакаше някой от горните етажи да й хвърли топка.

— Какво прави? — попита Анабет. — Как е минала през преградите?

— Долетя с пегаса — отвърна един от сатирите и погледна обвинително Блекджак. — Профуча покрай дракона, все едно няма никакви прегради.

— Рейчъл! — извиках и поех към нея, но сатирите ме спряха.

— Пърси, недей — обади се Хирон. Опита се да се надигне и потрепери от болка. Лявата му ръка беше гипсирана, двата му задни крака също, цялата му глава беше бинтована. — Не бива да я прекъсваш.

— Нали беше говорил с нея!

— Говорих. И я поканих тук.

Зяпнах го смаяно.

— Но ти каза, че няма да позволиш на никого да се пробва отново! Закле се…

— Знам какво съм казал, Пърси. Но това беше грешка. Рейчъл имаше видение за проклятието на Хадес. Според нея то вече не е в сила. И ме убеди, че заслужава да й дам възможност да се опита.

— А ако още е в сила? Ако Хадес не е намерил време да го премахне? Тя ще полудее!

Мъглата се виеше около Рейчъл. Тя цялата трепереше.

— Хей! — изкрещях. — Спри!

Хукнах към нея, без да обръщам внимание на сатирите. На около три метра от нея се сблъсках с нещо като невидима сфера, която я заобикаляше. От удара отскочих и се проснах в тревата.

Рейчъл отвори очи и се обърна. Приличаше на сомнамбул — все едно ме виждаше, но в същото време спеше.

— Спокойно — рече тя, гласът й сякаш идваше от много далеч. — Заради това дойдох тук.

— Ще превъртиш!

Тя поклати глава.

— Това е призванието ми, Пърси. Най-сетне разбрах всичко.

Звучеше точно така, като Мей Кастелан. Трябваше да я спра, а не можех дори да се изправя.

Къщата се разклати. Вратата рязко се отвори и отвътре засия зелена светлина. Разнесе се спарена миризма на змийско леговище.

И мъглата се виеше като стотици змии, които се спускаха по гредите на верандата и обикаляха около къщата. На прага се появи оракулът.

Съсухрената мумия с пъстра рокля пристъпи напред. Изглеждаше по-зле от обикновено, ако изобщо това беше възможно. Косата й падаше на кичури. Сбръчканата кожа се беше нацепила като седалката на стар автобус. Изцъклените очи се взираха невиждащо, но сякаш нещо я притегляше право към Рейчъл.

Рейчъл протегна ръце. Не изглеждаше изплашена.

— Толкова дълго си чакала — рече тя. — Вече съм тук.

Слънцето заискря ярко. Във въздуха над верандата увисна рус младеж с бяла тога, слънчеви очила и наперена усмивка.

— Аполон! — ахнах аз.

Той ми намига и вдигна пръст към устните си.

— Рейчъл Елизабет Деър — поде той. — Притежаваш дарбата на прорицателите. Но освен дар, тя е и прокоба. Сигурна ли си, че я искаш?

Тя кимна.

— Това е моята съдба.

— Приемаш ли рисковете?

— Да.

— В такъв случай, продължавай — рече богът.

Рейчъл затвори очи.

— Приемам тази роля. Вричам се на Аполон, покровителя на прорицателите. Отварям очите си за бъдещето и няма да забравя миналото. Приемам духа на Делфи, гласа на боговете, този, който говори неясно, пророка на съдбата.