Рик Риърдън - Последният олимпиец

Той намигна.

— Така и не успяхме да поговорим на спокойствие на Олимп. Исках да ти благодаря.

— На мен? Ти се притече на помощ и ни спаси.

— Да, като заради това унищожиха двореца ми… Но дворците винаги могат да бъдат построени отново. Получих толкова много благодарствени писма от другите богове. Дори и Арес ми писа, макар да подозирам, че Хера го е накарала. Много е приятно. И затова дойдох да ти благодаря. Явно дори и боговете могат да научат нови номера.

В далечината изведнъж се вдигнаха вълни. Над водата изскочи огромен морски дракон, подскачаше и се дърпаше, увиснал на куката. Посейдон въздъхна. Хвана въдицата с една ръка, измъкна нож с другата и преряза влакното. Чудовището потъна обратно в дълбокото.

— Много е малко — оплака се той. — Ако не го пусна, надзирателите ще ме подгонят.

— Малко ли е?

Посейдон се усмихна.

— А, да не забравя, добре се справяте с новите хижи. Може би сега ще мога да призная другите си деца и за следващото лято да ти изпратя нови братя и сестри.

— Ха-ха!

Той нави остатъка от кордата и започна да прибира въдицата.

Пристъпих смутено от крак на крак.

— Това беше шега, нали?

Посейдон ми намигна многозначително, така че не разбрах дали думите му бяха истина, или не.

— До скоро, Пърси. И не забравяй: трябва да ловиш само големите рибоци!

Той се разпадна на лекия ветрец и само въдицата му остана да лежи на пясъка.

Тази вечер беше последната ни в лагера и на нея по традиция се раздаваха мънистата. Тази година те бяха изработени от хижата на Хефест. На тях беше изобразен „Емпайър Стейт Билдинг“ и с малки гръцки букви около него бяха изписани имената на загиналите при отбраната на Олимп. Имената бяха много, но с гордост щях да си нося мънистото. Сложих си го на връвчицата при другите три. Вече бях старо куче. Спомних си първото ми идване край лагерния огън, когато бях на дванайсет, и как се бях почувствал като у дома си. За щастие това поне не се беше променило.

— Не забравяйте никога това лято — рече Хирон. Раните му заздравяваха бързо, но той все още накуцваше. — Показахме смелост, вярност и кураж. И защитихме честта на лагера.

Усмихна ми се, избухнаха викове и овации. Взрях се в огъня и видях край него момиче в кафява рокля. Тя ми намига с червените си искрящи очи. Като че ли никой друг не я забелязваше, но може би тя така предпочиташе.

— А сега — рече Хирон, — марш в леглата! Не забравяйте, че трябва да напуснете хижите утре до обяд, освен ако не сте предупредили, че ще останете. Харпиите ще изядат всеки, който се забави, а не бих искал лятото да приключи с подобен тъжен инцидент.

На сутринта с Анабет се срещнахме на хълма над лагера. Гледахме как повечето ни приятели се отправят с автобуси и леки коли обратно към истинския свят. Тук щяха да останат само някои от старите питомници и неколцина от новодошлите. Аз се връщах в „Гуди“, за първи път в живота си щях да продължа за втора година в едно и също училище.

— Чао! — Рейчъл метна раницата на гърба си. Изглеждаше притеснена, но беше твърдо решена да спази обещанието към баща си и да замине за лицея „Кларион“ в Ню Хемпшир. Новият ни оракул щеше да дойде тук чак следващото лято.

— Ще се справиш — увери я Анабет и я прегърна. За моя изненада, през последните дни двете се разбираха чудесно.

Рейчъл прехапа устни.

— Дано да си права. Честно казано, малко се притеснявам. Ами ако някой ме попита какво ще се падне на контролното по математика и започна да прорицавам в час? „Питагоровата теорема ще е въпрос номер две…“ Богове, представяте ли си какъв кошмар!

Анабет се разсмя и за моя радост, Рейчъл също се усмихна.

— Е — рече тя, — внимавайте и бъдете добри един към друг.

Можете ли да повярвате, че докато го казваше, ме гледаше! Все едно от мен можеше да се очакват някакви неприятности. Само че не успях да възразя, тъй като Рейчъл за последен път ни пожела всичко хубаво и се спусна към пътя, където я чакаше кола.

Анабет, слава на боговете, щеше да остане в Ню Йорк. Беше получила разрешение от родителите си да се запише в училище с пансион в града, така че да е близо до Олимп и да наглежда новото строителство там.

— И да си по-близо до мен? — попитах.

— Я, кой се мисли за центъра на Вселената!

След това обаче ме хвана за ръката. Спомних си какво ми беше казала в Ню Йорк, че иска да създаде нещо дълготрайно, и си помислих, че може би това беше едно добро начало.

Драконът Пелей се уви доволно около ствола на елата под Златното руно и захърка, от устата му излизаше пара.