Рик Риърдън - Последният олимпиец

Целуна ме и все едно мозъкът ми се разтопи и потече по цялото ми тяло.

Искаше ми се този момент да продължи завинаги, но изведнъж се разнесе глас:

— Е, крайно време беше!

В трапезарията нахлуха лагерници с факли в ръце. Предвождаше ги Клариса. Подслушвачите ни вдигнаха на раменете си.

— Престанете! — крещях аз. — За вас няма ли личен живот?

— Влюбените трябва да се поохладят! — заяви Клариса.

— В езерото! — заприглася Конър Стол. — В езерото!

С викове и смях, те ни понесоха надолу по хълма, но така, че да сме близо, за да се държим за ръце. Анабет се смееше, аз също се смеех, макар че лицето ми беше червено като домат.

Държахме се за ръце, дори когато ни хвърлиха във водата.

Но след това аз се смях последен. Направих въздушен балон на дъното на езерото. Приятелите ни чакаха да се покажем на повърхността, но когато си син на Посейдон, не се налага да бързаш.

И това сигурно беше най-хубавата подводна целувка на всички времена.

Това лято лагерът продължи по-дълго. Цели две седмици, чак до началото на учебната година. Признавам, че това бяха най-щастливите две седмици в живота ми.

Разбира се, Анабет ще ме убие, ако го кажа, но се случваха и други страхотни неща. Гроувър разпрати сатири по целия свят, за да търсят деца като нас. Засега боговете спазваха обещанието си. Нови полубогове изскачаха навсякъде, не само в Америка, а и в други страни.

— Едвам смогваме — призна един следобед Гроувър, докато си почивахме край езерото. — За догодина ще ни трябва по-голям бюджет за пътуване, а и поне още сто сатира.

— Тези, с които разполагаш сега, дават всичко от себе си — рекох. — Според мен тях ги е страх от теб.

Гроувър се изчерви.

— Глупости. Не съм чак толкова страшен.

— Ти си господар на дивата природа, човеко! Избраникът на Пан. Член на Съвета на…

— Стига! — възрази Гроувър. — Същият си като Хвойничка. Нищо чудно, да ме накара да се кандидатирам за президент на следващите избори.

Той задъвка една празна консервена кутия. Гледахме към редицата нови хижи, които се издигаха от другата страна на езерото. Досегашната подредба във формата на подкова скоро щеше да се затвори в правоъгълник. Лагерниците се бяха захванали с ентусиазъм с новата си задача.

Нико беше призовал няколко зомбита за строителството на хижата на Хадес. Засега той щеше да е единственият й обитател, но тя изглеждаше адски готина — стени от Обсидиан, с череп над вратата и факли, които денонощно горяха със зелен пламък. До нея се подреждаха хижите на Ирида, Немезида, Хеката и още няколко, които не познавах. Всеки ден в плана се появяваха нови сгради. Работата вървеше толкова добре, че Анабет и Хирон говореха за добавяне на цяло ново крило от хижи, за да е по-просторно.

Хижата на Хермес вече не беше толкова пренаселена, тъй като повечето непризнати деца бяха получили знак от родителите си. Почти всяка нощ имаше по някой подобен случай, а заедно с това нови полубогове пресичаха границите на лагера с водачите си сатири, преследвани по петите от кръвожадни чудовища. За щастие почти всички групи успяваха да стигнат невредими.

— Следващото лято ще е доста различно — рекох. — Хирон очаква да се съберат два пъти повече лагерници.

— Да — съгласи се Гроувър, — но пак ще си е същият лагер.

Той въздъхна доволно.

Отсреща Тайсън ръководеше отряд циклопи, които мъкнеха огромни каменни блокове за хижата на Хеката. Задачата им беше деликатна — всеки блок беше изписан с вълшебни символи и ако го изтървяха, или щеше да избухне, или да превърне всички в радиус от половин миля в дървета. А на това никой нямаше да се зарадва, освен Гроувър, може би.

— Ще пътувам доста — предупреди ме Гроувър, — заради работата по защита на природата и търсенето на нови полубогове. Може и да не се виждаме толкова често.

— Това не променя нищо — отвърнах. — Ти пак си оставаш най-добрият ми приятел.

Той се усмихна.

— След Анабет.

— Това е друго.

— Да — кимна Гроувър, — друго е.

В късния следобед излязох да се разходя за последен път на плажа и изведнъж чух познат глас.

— Хубав ден за риболов.

Баща ми, Посейдон, облечен в обичайните си шорти, вехта шапка и ненабиваща се на очи ярка розово-зелена риза, беше нагазил до колене във водата. В ръцете си държеше въдица и когато хвърли, кукичката с оловото излетя чак в другия край на залива.

— Здрасти, тате! — поздравих. — Какво те води насам?