Рик Риърдън - Последният олимпиец

Анабет смаяно вдигна глава.

— Господарке?

Майка й се усмихна.

— Ти си вече архитект, нали? Изучавала си проектите на Дедал. Кой би се справил по-добре със задачата да пресътвори Олимп и да издигне паметник за следващото хилядолетие?

— И ще мога… ще мога да направя всичко, което си поискам?

— Каквото си пожелаеш — отвърна богинята. — Изгради нов град, който да пребъде през вековете.

— При едно условие: да има достатъчно мои статуи — обади се Аполон.

— И мои — допълни Афродита.

— И мои също — извика Арес. — Големи статуи с големи зловещи мечове и…

— Достатъчно — прекъсна го Атина. — Ясно й е. Стани, дъще, ти си новият архитект на Олимп!

Анабет се надигна като в сън и се върна при мен.

— Честито — усмихнах се.

За първи път я виждах занемяла.

— Ще трябва… ще трябва да започна с планирането… Първо, чертожна хартия и ъъъ… моливи…

— ПЪРСИ ДЖАКСЪН! — обяви Посейдон. Името ми отекна в залата.

Разговорите секнаха. Възцари се тишина, чуваше се само пращенето на огъня. Всички бяха впили погледи в мен — боговете, техните деца, циклопите, горските духове. Застанах в средата между троновете, а Хестия ми се усмихна окуражително. Сега беше приела вида на малко момиче, изглеждаше доволна и щастлива да е отново край огнището си. Усмивката й ми вдъхна смелост.

Първо се поклоних на Зевс. След това коленичих пред трона на баща ми.

— Стани, сине — рече той.

Изправих се смутено.

— Великите герои заслужават отплата за подвизите си — рече Посейдон. — Някой от присъстващите ще отрече ли, че синът ми заслужава награда?

Очаквах, че все някой ще се обади. Боговете винаги се караха за каквото и да станеше дума, а и много от тях не ме харесваха. Само че никой не възрази.

— Съветът е съгласен — обяви Зевс. — Пърси Джаксън, ще получиш дар от боговете.

Поколебах се.

— Какво си пожелая ли?

Зевс кимна строго.

— Знам какво ще поискаш. Най-великия дар. Да, ако го пожелаеш, ще ти го дадем. От векове не сме оказвали подобно благоволение на простосмъртен, но, ако пожелаеш, ти, Персей Джаксън, ще станеш бог. Безсмъртен. Неумиращ. Ще служиш на баща си за вечни времена.

Взрях се в него онемял.

— Ъъъ… Бог?

Зевс въздъхна.

— Един доста бавно загряващ бог, явно. Но да, със съгласието на целия съвет, мога да те направя безсмъртен. И тогава ще трябва да те търпя завинаги.

— Хммм — обади се Арес. — Това означава, че ще мога да го размазвам, когато си поискам, а след това той пак ще се появява и ще моли за още. Добре звучи.

— И аз съм съгласна — рече Атина, като се взираше в дъщеря си.

Обърнах се. Анабет сведе поглед. Беше пребледняла. Спомних си как преди две години си бях помислил, че тя ще се закълне във вярност на Артемида и ще стане ловджийка. Тогава едва не получих удар при мисълта, че ще се разделим завинаги. Сега тя изглеждаше по същия начин.

Замислих се за трите мойри и как бях видял живота ми да преминава пред очите ми за секунди. Можеше да избегна всичко, което бях зърнал. Да не остарея, да не умра, да не ме заровят в гроба. Можеше да остана юноша завинаги, в чудесна форма, могъщ и безсмъртен, да служа на баща ми. Можеше да получа власт и вечен живот.

Кой би отказал подобно предложение?

След това отново погледнах Анабет. Замислих се за приятелите ми в лагера — Чарлз Бекендорф, Майкъл Ю, Силена Берегард и всички останали, които бяха загинали. Замислих се за Етан Накамура и за Люк.

И взех решение.

— Не искам — рекох.

Мълчание. Боговете се споглеждаха озадачено, все едно се съмняваха, че не са чули хубаво.

— Какво? — смръщи вежди Зевс. — Отказваш нашия щедър дар?

В гласа му се прокрадна заплаха като надигаща се буря, която всеки миг щеше да се разрази.

— Поласкан съм, благодаря ви много — отвърнах. — Не се обиждайте, но… Още толкова много неща има да изживея. Не бих искал да пропусна годините си в колежа.

Боговете ме гледаха мрачно. Анабет беше вдигнала ръка към устата си, сякаш за да сдържи напиращия отвътре вик. Очите й искряха. Само заради това си заслужаваше.

— Но все пак бих поискал нещо в отплата — продължих. — Обещавате ли да изпълните желанието ми?

Зевс се замисли за миг.

— Стига да е във властта ни.

— Във властта ви е — отвърнах. — А и не е толкова трудно. Но първо се закълнете в реката Стикс.

— Какво? — подскочи Дионис. — Съмняваш ли се в нас?

— Веднъж ми казаха — отвърнах, като гледах Хадес, — че винаги трябва да настоявам за тържествена клетва.