Рик Риърдън - Последният олимпиец

— Посейдон — продължи Зевс, — толкова ли си вирнал носа си, че да не искаш да се присъединиш към нас, братко?

Помислих си, че баща ми ще избухне, но той ме погледна и ми намигна.

— За мен ще е чест, господарю Зевс.

Може би наистина стават чудеса, нали? Посейдон се отправи към рибарския си трон и съветът на боговете започна.

Докато Зевс държеше дълга реч за смелостта на боговете, дрън-дрън-дрън, Анабет се промъкна и седна до мен. Изглеждаше доста добре, предвид че преди малко беше припаднала.

— Изпуснах ли нещо? — прошепна тя.

— Като че ли никой не се кани да ни убие — отвърнах тихо. — Поне засега.

— Ще ни е за първи път днес.

Ухилих се, но Гроувър ме сръга в ребрата, тъй като Хера ни гледаше заплашително.

— И накрая — заяви Зевс, — бих искал да изразя благодарността ни — той се прокашля, все едно му беше трудно да изговори думите, — ъъъ, благодарността ни за помощта на Хадес.

Господарят на мъртвите кимна. Целият сияеше от самодоволство, но пък си го беше заслужил. Потупа сина си по рамото и Нико изглеждаше по-щастлив отвсякога.

— И, разбира се — продължи Зевс, като смутено се разшава на трона, — трябва да… ъъъ… трябва да благодарим на Посейдон.

— Извинявай, братко, не те чух — обади се Посейдон. — Какво каза?

— Трябва да благодарим на Посейдон — повтори през стиснати зъби Зевс. — Без него… щеше да е трудно…

— Трудно ли? — попита невинно Посейдон.

— Невъзможно — поправи се Зевс. — Щеше да е невъзможно да победим Тифон.

Боговете замърмориха одобрително и тупнаха с оръжията си по пода в знак на съгласие.

— И сега ни остава — продължи Зевс — единствено да благодарим на младите герои, които защитиха Олимп. Макар че по трона ми имаше няколко пукнатини…

Първо привика Талия, тъй като му беше дъщеря, и й обеща да й помогне да попълни отряда си от ловджийки.

Артемида се усмихна.

— Справи се чудесно, Талия. Гордея се с теб. Загиналите ловджийки няма да бъдат забравени. Сигурна съм, че ще намерят покой в Елисейските полета.

Тя погледна многозначително Хадес.

Той сви рамене.

— Вероятно.

Артемида не отмести погледа си от него.

— Добре — изръмжа Хадес. — Ще се погрижа да придвижат по-бързо документите им.

Талия сияеше от гордост.

— Благодаря, господарке.

Поклони се на боговете, дори на Хадес, и докуцука с патериците си до трона на Артемида.

— Тайсън, сине на Посейдон — изрече Зевс.

Тайсън притеснено излезе напред.

— Ето това е младеж, който не оставя нищо в чинията си — изсумтя одобрително Зевс. — Тайсън, заради проявената смелост във войната като водач на циклопите те назначавам за пълководец в олимпийската армия. Отсега нататък ще си начело на братята си, когато боговете воюват. И ще получиш ново… ъъъ… какво оръжие би искал? Меч? Топор?

— Сопа! — отвърна Тайсън и посочи счупената си пика.

— Добре — рече Зевс. — Ще ти дадем нова… ъъъ… сопа. Най-хубавата сопа, която може да се намери.

— Ура! — извика Тайсън, останалите циклопи се присъединиха към вика му и когато се върна при тях, дълго го тупаха по гърба.

— Гроувър Андъруд от народа на сатирите! — извика Дионис.

Гроувър смутено пристъпи напред.

— Престани да си дъвчеш ризата! — скара му се Дионис. — Честна дума, няма да те изям. За проявената смелост и саможертвата, дрън-дрън-дрън, и тъй като поради нещастното стечение на обстоятелствата се отвори едно място, боговете сметнаха за удачно да те назначат в Съвета на чифтокопитните старейшини.

Гроувър се олюля и падна като отсечено дърво.

— О, прекрасно — въздъхна Дионис, а две ниади се втурнаха към припадналия Гроувър. — Е, когато се свести, кажете му, че вече не е прогонен в изгнаничество и че всички сатири, ниади и други горски духове отсега нататък ще се отнасят към него като към господар на дивата природа, с всички произтичащи от това права, привилегии и нужната почит, и така нататък, и така нататък. А сега, моля ви, изнесете го оттук, преди да се е съвзел и да е започнал да блее.

— Хранаааа… — простена Гроувър, докато ниадите го мъкнеха навън.

Е, поне с него всичко щеше да е наред. Щеше да се събуди като господар на дивата природа и цяло ято красиви ниади щяха да се грижат за него. Животът можеше и да е много по-лош.

Атина извика:

— Анабет Чейс, моята дъщеря.

Анабет ме стисна по рамото, излезе напред и коленичи в нозете на майка си.

Атина се усмихна.

— Дъще, ти надхвърли и най-смелите ми надежди. Използва мъдростта, силата и смелостта си, за да защитиш този град и нашите престоли. Докладваха ни, че Олимп е… така да се каже, почти напълно разрушен. Господарят на титаните е причинил много щети, които сега трябва да бъдат поправени. Разбира се, лесно можем да го възстановим с помощта на божествените си способности, но смятаме, че градът може да стане по-хубав. Ще се възползваме от възможността, която съдбата ни предостави. А ти, дъще моя, ще си начело на новото строителство.