Лийси Харисън: Монстър Хай

— Така, да видим къде са ми записките — тя почна да ровичка по кашоните.

— Записките? — Джаксън неловко премести тежестта от единия крак на другия.

— Знам, че ги скрих тук някъде. Всичко трябва да прибирам заради Кандис. Все си вре носа в чуждите работи.

— Имаш ли нещо против, ако включа вентилатора? — Джаксън се приведе в нишата под леглото.

— Защо? Топло ли ти е?

— Малко.

— Мисля, че е в стаята на Кандис.

— Не, тук е — той посегна да го включи в контакта.

— Спри! — с един скок Мелъди се добра до него и изтръгна кабела от ръцете му. — Обичам да ми е топло.

— Тук е направо парна баня — отвърна той, после я погледна и изведнъж зяпна. — Не, забрави! Не можеш да ми го причиниш. Не е редно! — той посегна към кабела, но не успя да го вземе.

По челото му изби пот.

— Опитвам се да ти помогна.

— Не по този начин — той обърса чело.

— Това е единственият начин.

Тогава тя си спомни термоодеялото, дръпна юргана от леглото и го хвърли на главата му.

„Само още няколко секунди…“

— Мелъди, спри! — той удари одеялото, но Мелъди го затисна с прегръдката си.

— После ще ми благодариш.

— Ще ме удушиш!

— Ще те спася!

Той спря да се съпротивлява.

— Джаксън?

Той не издаде ни звук.

— Джаксън?

Тишина.

— Джаксън? О, боже, моля те, не умирай! — тя го отви.

Очилата му ги нямаше. Косата му бе мокра. Страните му бяха зачервени.

— Пак ли ти?

— Здрасти, Ди Джей — Мелъди сияеше. — Искаш ли да видиш Бомбичка?

Едно камъче отхвръкна от матираното стъкло. После още едно. Дрън.

Франки се обърна по гръб в леглото си.

И още едно. Дрън.

Представи си жена, която нетърпеливо почукваше по щанда. Може би това бе подивялата тълпа от съня й, която идеше да сложи край на мъките веднъж завинаги.

Обърна се отново по корем, докато в главата й непрестанно се въртеше песента на Алиша Кийс Try Sleeping With a Broken Heart . Франки искаше да се изправи на металното легло и да закрещи: „Точно това правя и ми е много трудно, защото не мога да спра да мисля за Брет, Ди Джей, приятелите, семейството ми и всички хора, които се боят от мен, тъй че може ли малко да намалите звука?“. Но не искаше да събуди родителите си. Слънцето щеше да изгрее след около час, а малко след това и те щяха да станат.

И тогава какво?

Обръщайки се по гръб, тя се запита докога щеше да ги отбягва, като се преструва на заспала? Ден? Седмица? Десет години? Колкото трябваше, толкова щеше да чака. Срамът беше непоносимо чувство. Но за да съществува, имаше нужда от присъствието на другия. Другият, който да цъка с език, да поклаща глава ту насам, ту натам, а после да си изпее как си го разочаровал. Без този „друг“ срамът слиза до нивото на вина. И макар вината да е също толкова неудобна, нейната присъда е по-лесна за излежаване, защото не е наложена отвън, следователно може да бъде отменена отвътре.

— Бомбичке?

Франки бавно се изправи, малко неуверена дали да се довери на ушите си. В крайна сметка те се контролираха от мозъка, а той се бе оказал изключително ненадежден.

— Бомбичке! Отвори!

„Ди Джей се завърна!“

Мисълта да се направи на недостъпна и да му покаже, че продължава напред без него, мина през ума й. Момичетата по филмите правеха това непрестанно. Но тя, тя беше под домашен арест. Дори да продължи напред, по-далеч от кухнята надали щеше да стигне.

— Шшшшт — изсъска тя и бързо облече над грозния болничен халат онзи от черен сатен на Harajuku Lovers.

Франки отвори прозореца. Ди Джей бързо се провря вътре като пораснало куче през тесен процеп. Мрачният ден изведнъж грейна с неонова светлина във всички цветове на дъгата. Това беше малко необичайно: само допреди десет часа тя не искаше да чуе за друг, освен за Брет. Или може би и тогава е била привлечена от Ди Джей, но още не го е знаела.

— Какво стана с теб? Защо така отлетя изведнъж… — Франки спря, тъй като второ тяло се промуши през прозореца. То имаше лъскава черна коса, черни дрехи и съвършено прав нос. И шумно скочи в стаята.

— Шшшт — изсъска Франки отново.

— О, боже, съвсем истинска си — Мелъди бе обзета от страхопочитание. — Кожата ти наистина е зеле…

— Тя какво прави тук? — Франки се разкъсваше от ярост и объркване.

— Нямам никаква представа. — Ди Джей сложи пръст на слепоочието си, кръстоса очи и прошепна. — Мисля, че е обсебена от мен.

— Уха! — Мелъди влезе по-навътре. — Какво е това място? — посочи клетката до леглото на Франки. — Бляк, това плъхове ли са?