Лийси Харисън - Монстър Хай

Франки опипа гърба си, за да се увери, че болничният халат е все още вързан здраво.

— Да, но не мога да имам нещата, за които мечтая.

— Какво например?

— Свобода.

— Можеш, ако ти помогна — той пристъпи към нея.

— И защо ще ми помагаш?

— Защото ме караш да пиша песни — той докосна единия от болтовете й. Той го боцна по пръста. — Хубаво ли е това, че пускаш ток?

— Доста — тя се закиска.

— Франки? — Виктор прошепна от коридора.

— Да…

Ди Джей бързо запуши устата й с ръка и спря музиката.

— Направи се, че спиш. Аз ще се скрия.

Франки тръгна към леглото.

Вратата се отвори със скърцане. — Будна ли си?

Тя не помръдна.

— Тук е като в сауна — рече Виктор на себе си. Миг след това живителен полъх влезе през вентилацията.

„Татко, обичам те, дори ти да не ме обичаш“, помисли си Франки.

През следващите пет минути и двамата стояха притихнали, без да помръдват, за по-сигурно. Но очакването да види отново Ди Джей, караше Франки да потръпва. Той беше като подарък, който все още не бе отворила. Искаше да научи повече за него, да сподели мечтите си за промяна, да чуе неговите, да слуша неговата музика. И да пуска искри.

— Вече е безопасно — прошепна тя в мрака. — Можеш да излезеш.

Тишина.

— Ди Джей, излез! — повтори тя.

Пак нищо.

Франки се спусна от леглото и допълзя до скривалището му под масата за микроскопа.

— Можеш да излезеш вече.

Той бавно се показа, като потъркваше главата си объркано.

— Откъде ги взе тия очила? — засмя се Франки.

— От LensCrafters — измърмори той уморено.

„Да не би случайно да си дишал от формалдехида?“ Франки му подаде ръка:

— Помощ?

— О, не — рече той, щом се изправиха лице в лице. — Ти си онова зелено чудовище от танците, нали?

Франки се хвана за корема, като че ли току-що я бяха ударили:

— Какво?

— А аз какво правя тук? — той огледа лъскавите хирургически инструменти. — Казах ли нещо, за което да съжалявам? Аз твой затворник ли съм?

— Ама ти сериозно ли? — извика Франки. Това бе най-жестоката шега, която можеше да си представи. — Не, не си ми затворник. Свободен си да си тръгнеш, когато поискаш. — Тя посочи матирания прозорец, където преди беше дневната.

— Благодаря — той забърза към прозореца.

— Ти наистина ли си тръгваш? — Франки не можеше да повярва и отчаяно искаше да върне времето назад. — Мислех, че ме харесваш.

Той спря и се обърна:

— Познаваш ли Мелъди Карвър?

Франки поклати глава отрицателно, макар че донякъде я познаваше.

— Това някакъв гаден начин да си върнете за тази вечер ли е?

— Съжалявам — и с това се провря през прозореца.

— Тогава не си отивай — помоли го тя. Стаята започна да се пълни със самота.

— Трябва. Наистина съжалявам — отвърна той. — Беше ми приятно да се запознаем.

— Остани — помоли го Франки, докато той се отдалечаваше тичешком. — Остани — повтори тя, макар да беше вече късно.

Той си бе отишъл.

Докато крачеше по верандата напред-назад, Мелъди си мислеше за онези навиващи се кученца, които бе виждала в мола. Те джафкаха, вървяха, сядаха, обръщаха се и пак вървяха. После се удряха в страничния парапет и падаха на задните си крака. С малък скок се изправяха пак на четири лапи, готови да почнат отново да джафкат, да вървят, да сядат и да се обръщат. Точно като тях, и тя се движеше, но никога никъде не стигаше.

Какво трябваше да направи? Дали да си изгуби времето, преследвайки несъществуващо чудовище, или да измисли начин как да изтрие клипа от айфона на Бека? Да подкупи Хейли? Да разкаже всичко на Кандис? Да потърси Джаксън? Да се върне обратно в Бевърли Хилс? Бе готова да действа. Но не знаеше какво точно да предприеме.

Шум от кецове по паважа привлече вниманието й. Строен силует тичаше по улицата към нея.

— Мелъди! — извика той.

— Джаксън?

Тя се затича към него, тласкана от силата на своето разкаяние.

— Толкова съжалявам! — тя го обгърна с ръце по средата на Радклиф Уей. — Не биваше да те оставям да си тръгнеш без мен. Бях объркана. Трябваше да избера. И избрах теб. Искам да кажа, че избирам теб. Но сега…

Мелъди отпусна хватката си. Косата му миришеше на пот и амоняк.

— Къде си бил?

— Джаксън! — госпожа Джей изтича от къщата по халат. — Слава богу, че си добре.

Мелъди погледна надолу по тъмната улица, без да може да срещне очите на госпожа Джей. Само след четирийсет и седем часа синът й ще бъде обявен за „чудовище“ и вината за това ще е изцяло на Мелъди. Ето колко струваше думата й, имаше по-кратък живот от едно суши.