Лийси Харисън: Монстър Хай

Но когато дойде време да започне, ни дума не излезе от устата й. Скърцаше със зъби, пускаше искри и стенеше като зомби. Всеки опит да обясни поведението си се чуваше все по-силно. Жените и децата се разплакаха. Мъжете скочиха на пейките и започнаха да тропат с крака, за да я изплашат, но без успех. Нарастващото напрежение я караше да стене още по-силно, да скърца със зъби още по-яростно и да пуска по-ярки искри. Докато накрая подивялата тълпа връхлетя върху нея и започнаха да я разчленяват парче по парче. Зелени части от тялото й се подмятаха като салата. Болката бе така непоносима, че воят й разтърси стъклата и…

— Лааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааа!

— Събуди се! Събуди се! — някой я разтърси.

— Лааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааа!

— Спокойно, това е само сън, събуди се!

Франки примигна и бавно отвори очи. Стаята бе застинала в мрак.

— Колко? — успя да каже, въпреки пресъхналото си гърло.

— Колко какво? — попита момчето.

— Колко от това… е истина? — тя притвори очи. „Наистина ли съм по болничен халат?“

— Нищо.

Франки се изправя рязко, без да обръща внимание на световъртежа.

— Нищо ли?

— Точно така, Бомбичка — той прошепна нежно, — нищичко.

— Ди Джей? — Франки обърса потта от челото си. Беше горещо под електромагнитното одеяло. — Има ли някой от приятелите ми тук? Колко време съм спала? — Тя огледа стаята за някакви следи. Нищо не беше такова, каквото го помнеше. Дневната се бе изпарила. Четчиците й за грим и гланцът за устни бяха преместени от стъклениците, а глитератите бяха останали без никакъв блясък. — Къде са ми нещата? Ти какво правиш тук?

— Уха, едно по едно — отвърна той. — Първо, спа в продължение на девет часа. Второ, приятелите ти не са тук. Забранили са им да излизат навън. Може и да са ти звънели, но баща ти конфискува телефона. Трето, родителите ти прибраха всичко в кашони, защото — и това са техни думи, не мои — от много време насам много те глезят и това трябва да се промени. И четвърто, Клод ме докара дотук заедно с Били след тъпия бал. След като те оставиха, аз, такова, поостанах и се скрих, и…

— Чакай малко! Значи танцът е истина ? — очите на Франки се напълниха със сълзи. — Нали каза, че всичко е сън.

— Тази част не — той се засмя. — Когато ми казаха какво си направила на онова норми, направо се попиках. — Той прокара ръка през висящите кичури, мокри от пот.

— Ох! — Франки се отпусна назад и инстинктивно потърси шевовете на врата, но те бяха под дебел слой марли. — Какво да правя?

— За кое? — Ди Джей погали косата й. Тя пусна малко искри. Той се засмя от удоволствие.

— За кое ли? — Тя се изправи. — Ами за това, че съсипах живота на всички около мен!

Ди Джей срещна ядния й поглед с усмихнатите си лешникови очи.

— Ничий живот не си съсипала. Напротив, даде им тласък.

— Да бе, да.

— Вярно е! — Ди Джей докосна екрана на айфона си. — Ти си единствената наоколо, в която има искра. — Песента Use Somebody на Kings of Leon тръгна и като куче, подало глава през прозореца на колата в слънчев ден, Ди Джей притвори очи, слушайки фантастичното соло в началото, като самият той подрънкваше на въображаема китара. Щом започна текстът, той взе ръката на Франки и й помогна да слезе от масата. Дръпна я към себе си, долепи лицето си до нейното и я поведе из цялата стерилна безстилна стая, нямаща нищо общо вече с козметичен салон.

„Обикалях наоколо…“

Франки си помисли за Лала и се запита колко ли сериозно бе влюбена в Ди Джей.

— Какво правиш? — засмя се тя притеснено.

— Опитвам се да те накарам да забравиш Брет — прошепна той в ухото й.

Тя пусна искри.

Той се усмихна.

Те се поклащаха покрай рафтовете с празните стъкленици. Епруветките изглеждаха самотни без цветните мазила на Франки, които оправдаваха съществуването им. И тях също бе ги наранила.

Знаеш, че мога да се възползвам от някой, някой като теб…

— Такъв съм кретен! — извика Франки. — Мислех си, „О, ето, той харесва чудовища, значи и мен ще хареса“ — тя се надсмя над собствената си глупост. — Нищо не знаех за него. Просто исках да съм с някой, който няма да ме кара да се крия.

— Този някой е тук до теб.

Франки се отдръпна и погледна в очите му.

— Защо си толкова мил с мен?

— Защото ми харесваш, Бомбичке. Харесваш ми, защото не те е страх.

— От какво не ме е страх? — Франки освободи ръката си и отстъпи назад. Искаше целия да го види.

— Да следваш мечтите си.