Лийси Харисън - Монстър Хай

— Кой е?

— Мелъди Карвър. Аз съм приятелка на…

— Влез — наметнала плюшен халат, госпожа Джей стискаше в ръцете си кърпичка. Надникна през рамото на Мелъди, а после бързо залости вратата с верига. Бе вързала косата си на тлъста конска опашка, а по бузите й имаше размазан грим като мастилените петна на Роршах 39 39 Метод за психологическо оценяване, носещ името на своя създател швейцарския психолог Херман Роршах, с който възприятията на субекта за мастилените петна се анализира. — Б.пр. . Без безкомпромисните очила на Уди Алън тя изглеждаше като съвсем обикновена майка, разтревожена за сина си.

Мелъди надникна в полумрака на къщата. Тежестта на тъмните мрачни мебели сякаш бе по-смазваща, отколкото й се бе сторило първия път. Като че ли тъгата беше пропита във всяка тяхна частица.

— Джаксън вкъщи ли си е?

Тя вдигна кърпичката към устните си и поклати глава:

— Надявах се ти да знаеш къде е. Трябваше вече да се е прибрал. А сега с всичко това, което… Просто съм разтревожена, това е. Нещата са сложни за обяснение.

— Знам — рече съчувствено Мелъди.

Госпожа Джей се усмихна признателно.

— Не — Мелъди докосна мекия плюшен ръкав. — Искам да кажа, че знам за Джаксън.

— Моля? — изражението й стана твърдо.

— Знам какво става, когато се поти. Знам в какво се превръща и знам защо.

Лешниковите очи на госпожа Джей добиха пресметлив вид. Като че ли не можеше да реши дали да смаже черепа на Мелъди с ръжена, или да си плюе на петите и да бяга.

— Как, как разбра?

— Той ми каза — излъга Мелъди. — Но не се тревожете. — Мелъди взе ръката й. Бе ледена. — Няма да кажа на никого. Тук съм да помогна. Ще го намеря.

— Мелъди, разбираш ли колко много рискуваме, ако това за Джаксън се разчуе? По-сложно е, отколкото си мислиш. По-сложно е, отколкото той си мисли. Много хора могат да пострадат.

— Имате думата ми. — Мелъди вдигна дясната си ръка, готова да се закълне. Но не защото бе влюбена в него, или пък защото целувките му събуждаха нещо вътре в нея също както шоколадов чийзкейк, а защото да намери Джаксън, означаваше да го спаси от другото му „аз“, което бе и най-големият й враг. Чудовището крадец на гаджета беше битката на Бека. И ако тя наистина вярваше, че „приятелите винаги са на първо място“, то тогава щеше да разбере.

Мелъди пресече тичешком тъмната улица, за да вземе колелото и фенер. Не можеше да помоли нито родителите си, нито Кандис да я закарат — това означаваше да загуби доверието на госпожа Джей. А това тя нито можеше, нито искаше да направи. Да открие Джаксън и да го доведе вкъщи, щеше да е първият й голям успех и той нямаше по никакъв начин да е свързан със симетрията, носовете или Кандис. Тази спасителна мисия щеше да покаже на Мелъди истинската й същност в противовес на онова, което Бо можеше да направи от нея.

— Как мина балът? — извика Глори от хола. Тя взе чашата с чай и влезе в кухнята.

— Добре — Мелъди я последва. — Имаме ли джобно фенерче?

Глори поклати глава:

— Сега използваме големи фенери. В гаража са в един пластмасов кош с надпис „Външно осветление“. Вътре трябва да има и свещи. Защо са ти?

— Исках да изляза малко на разходка. На танците беше задушно, а тук е толкова горещо.

— Мислиш ли, че е безопасно? — Глори завъртя морскосините си очи. — Чудовищата са на свобода. — Сложи чашата в мивката. — Можеш ли да си представиш? По новините само за това говореха. — Тя се засмя. — Животът в малкото градче е забавен. Докато не отидат на гости на старите ни съседи, тези хора тук никога няма да знаят какво значи истинско чудовище. Не съм ли права?

— Напълно — рече Мелъди нетърпеливо. — Добре, чао засега. Няма да закъснявам.

Глори прати една въздушна целувка на дъщеря си и се упъти към спалнята.

Мелъди се втурна към вратата. Нетърпелива да започне издирването, тя отвори рязко и се блъсна право в Бека.

— О, боже, ти какво правиш тук? Всичко наред ли е? Как е Брет?

Дали гласът издаваше вината й?

— Състоянието му е стабилно, но все още е в истерия и не може да говори.

Мелъди дръпна Бека и я прегърна. Бека не се възпротиви, но и не отвърна на прегръдката.

— Сигурно си много разтревожена.

— Така е — отвърна Бека. — А ти защо не си по улиците да търсиш чудовището?

— Всъщност тъкмо излизах — Мелъди беше горда, че не излъга.

— Добре — без помен от облекчение отвърна Бека. — Ето, дръж. — Тя подаде раницата на Мелъди. — Беше я оставила в колата на баща ми.

— О, благодаря ти. Нямаше нужда да ми я носиш още тази вечер — Мелъди се сви от неестествено високия си глас, в който се прокрадваха нотки вина.