Лийси Харисън: Монстър Хай

Дори и за Мелъди.

Убедена, че това семейство я е отвело погрешка у дома след раждането, Мелъди не отдаваше голямо значение на външния вид. Че какъв смисъл имаше в това? Брадичката й бе малка, зъбите бяха заострени, съвсем като кучешки, а косата й бе чисто черна. Без кичури — нито по-светли, нито по-тъмни. Без масло и без разтопен карамел. Чисто черна, и толкова! Очите пък, макар да й вършеха отлична работа, имаха сивия цвят на стомана и излъчваха котешки скептицизъм. Не че някой ги забелязваше. Носът привличаше цялото внимание върху себе си: две гърбици отстрани, а по средата рязко се спускаше надолу, така че приличаше на медитираща камила. Не че това беше от значение. Мелъди смяташе, че най-голямото й предимство бе дарбата да пее. Учителите по музика изпадаха във възторг от височините на гласа й. Ясен, пленителен, ангелски, той завладяваше всеки, който го чуеше, а сантименталната публика се изправяше на крака след всеки концерт. За зла беда, докато Мелъди навърши осем, на сцената се бе появила нова звезда — астмата.

Щом Мелъди стана в пети клас, Бо предложи да я оперира. Тя обаче отказа: един нов нос нямаше как да излекува астмата й, така че защо да се безпокои? Трябваше само да издържи до гимназията и тогава нещата щяха да се променят. Момичетата нямаше да бъдат така повърхностни. Момчетата щяха да бъдат по-зрели. А науката щеше да има върховната власт.

„Ха!“

Когато Мелъди се премести в „Бевърли Хилс Хай“, нещата станаха още по-нетърпими. Заради гигантската гърбица на носа й, момичетата се обръщаха към нея с „Камилъди“, а момчета изобщо не се обръщаха. Просто не я забелязваха. До Деня на благодарността тя бе станала на практика невидима. Ако не бяха непрестанното хриптене в гърдите и инхалаторът, никой нямаше да си спомни дори, че съществува.

Бо не можа да понесе мисълта, че дъщеря му, която имаше всичкия потенциал да „добие симетричност“, трябваше да продължава да страда. На Бъдни вечер той й каза, че Дядо Коледа е изнамерил нов, ефикасен метод за операция на носа, който подобрява дишането и облекчава астмата. Навярно щеше отново да може да пее.

— Няма ли да е прекрасно! — Глори сключи ръце за молитва и в знак на благодарност отправи взор към капандурата на покрива.

— Сбогом, Рудолф с нос като картоф! — пошегува се Кандис.

— Тук не става въпрос за външния й вид, Кандис, а за здравето й — смъмри я Бо, който очевидно се опитваше да спечели Мелъди.

— Чудесно! — Мелъди благодари с прегръдка на баща си, въпреки че не беше съвсем сигурна какво общо имаше носът със стесняването на бронхите. Но като се престори, че вярва на обяснението му, тя вдъхна малко надежда и на себе си. Пък и това беше по-лесно, отколкото да си признае, че семейството й се срамува от външния й вид.

Оперираха Мелъди през коледната ваканция, а когато се събуди, откри, че имаше нос, тънък и напет, ала Джесика Бийл, и зъбен фурнир на мястото на кучешката си захапка. Когато се възстанови след операцията, Мелъди бе отслабнала с около три килограма и това отвори пред нея вратите към гардероба на майка й, в който имаше всичко, от Gap до Gucci (но най-вече Gucci). За жалост, все още не можеше да пее.

Когато се върна на училище, момичетата я посрещнаха радостно, момчетата се пулеха глуповато, а колибритата сякаш вече не отлитаха в паника надалеч. Всички я приемаха, а това беше нещо, за което дори не бе и мечтала.

Но Мелъди не беше по-щастлива от тази възхитителна промяна. И наместо да се перчи и флиртува, тя прекарваше свободното си време скрита под завивките, чувствайки се като голямата лъскава чанта Tory Burch на сестра си — красива и искряща отвън, но истинска бъркотия отвътре. „Как смеят да се държат добре с мен само защото сега изглеждам добре? Аз съм все тази, която съм била винаги!“

До настъпването на лятото Мелъди съвсем се затвори в себе си. Носеше размъкнати дрехи, ходеше винаги чорлава, а единственият й аксесоар бе инхалаторът, който закачаше на гайките на дънките си.

На традиционното за семейство Карвър барбекю по случай Четвърти юли 3 3 Националният празник на САЩ. — Б.пр. , (преди да се разболее, Мелъди винаги пееше химна на този ден), тя получи остър астматичен пристъп и бе приета в медицински център „Седар-Синай“. В чакалнята Глори напрегнато прелистваше страниците на някакво списание за туризъм, когато погледът й се спря на красива снимка на Орегон.

— Мога да усетя свежия въздух само от снимката — рече тя.

Когато изписаха Мелъди, родителите й казаха, че се местят. За първи път върху съвършеното й лице изгря усмивка.