Лийси Харисън - Монстър Хай

Но с дъжда и подмятанията на Кандис зачестиха.

— Ах, лято във вали-като-изведр Орегон! Просто страхотно! — без дори да поглежда към нея, Мелъди знаеше, че Кандис се е намусила. Но за да се увери напълно, все пак надзърна през полуотворените си клепачи.

— Коко и Клои ще се чувстват толкова самотни — продължи Кандис.

— Скайп — обади се майка й услужливо.

Мелъди не можа да се сдържи и се разкикоти. Коко и Клои не бяха приятели на Кандис, а имената на лявата й гърда, Коко, и дясната, Клои. Беше ги кръстила на любимите си дизайнери и често се обръщаше към тях за съвет. Кандис сякаш стоеше разкрачена над тънката граница, която делеше лудостта от екстравагантността, и успяваше да балансира между двете ловко като руски гимнастик.

— Уф! — Кандис изрита с негодувание облегалката на предната седалка, където беше майка й. После издуха носа си и запрати мократа кърпичка по рамото на Мелъди. Мелъди усети как гневът се надига у нея, но успя да се овладее. Беше по-лесно, отколкото да отвръща на удара.

— Едно не разбирам — подхвана Кандис наново. — Петнайсет години Мелъди диша мръсния въздух на Бевърли Хилс и все още е жива. Какво толкова щеше да й стане за още една? Можеше да носи предпазна маска. Хората щяха да се подписват на нея също като върху гипс. Можеше дори да вдъхнови цяла нова линия аксесоари за астматици. Като колиета с инхалатори…

— Стига, Кандис — Глори въздъхна, очевидно изтощена от продължилото цял месец пререкание.

— Ама аз догодина ще уча в колеж! — настоя Кандис, непривикнала да губи в споровете. Имаше руси коси и изящно тяло — момичета като нея получаваха всичко, каквото пожелаеха. — Толкова ли не можеше да почакате една година с това преместване?

— Това ще се отрази добре на всички ни, не само на сестра ти. „Мърстон Хай“ е едно от най-добрите училища в Орегон. Освен това на новото място ще сме по-близо до природата и по-далеч от лекомислието на Бевърли Хилс.

Мелъди се усмихна. Баща й Бо беше прочут пластичен хирург, а майка й беше личен асистент по покупките на звездите. Господарят, на когото слугуваха сляпо, бе лекомислието. Те бяха неговите оръдия. Но Мелъди оценяваше старанието, с което майка й неизменно я защитаваше от нападките на Кандис, макар че вината за преместването донякъде поне беше нейна.

В семейството на генетично съвършени хора, Мелъди Карвър беше аномалия. Отклонение. Изключение. Ненормалност.

Бо носеше красивите черти на италианец, въпреки южнокалифорнийските си корени. Искрите в очите му напомняха лъчистите отблясъци на слънцето по езерна повърхност. Усмивката му сгряваше като пуловер от кашмир, а солариумът не бе нанесъл никакви поражения върху кожата му на четирийсет и шест годишен мъж. Благодарение на правилното съотношение между наболата брада и гела за коса, той имаше еднакво количество пациенти измежду мъжете и жените. Всички те се надяваха веднъж като свалят превръзките, да изглеждат точно като Бо — вечно млади.

Глори бе на четирийсет и две и благодарение на съпруга си, безупречната й кожа отдавна бе опъната, а бръчките изгладени, много преди да се появят. Тя сякаш бе стъпила с един крак, педикюриран, разбира се, на следващото стъпало на еволюцията, където законите на гравитацията нямаха власт и тя оставаше завинаги на трийсет и пет. С вълниста кестенява коса, дълга до раменете, морскосини очи и устни, така естествено налети, че не се нуждаеха от колаген, Глори можеше да дефилира по модните подиуми, стига да не беше толкова дребничка. Така казваха всички. Но енергична по природа, тя се кълнеше, че, дори Бо да бе удължил краката й, пак би избрала същата кариера.

Кандис за късмет бе наследила и двамата. Като алфа хищник 2 2 Най-силният, най-мощният сред хищниците — Б.пр. тя бе погълнала до пръсване всичко добро, оставяйки отпадъците за следващите поколения. Макар дребничкият ръст, наследен от майка й, да спъваше кариерата й на модел, той вършеше чудеса за гардероба й, който се пукаше по шевовете от старите дрехи на мама, сред които имаше всичко от Gap до Gucci, но най-вече Gucci. Кандис имаше очите и лицето на Глори и слънчевия блясък и бронзовия загар на Бо. Скулите й бяха високи, подобно мраморни колони. А косата й бе дълга, с цвета на масло, изпръскано с разтопен карамел, и лесно се къдреше и изправяше според случая. Приятелките й (и майките им) снимаха квадратната й челюст, издадената брадичка или правия нос, а после ги носеха на Бо с надеждата, че ръцете му щяха да извършат същото чудо, което ДНК-то му някога бе направило. И те го вършеха.