Рик Риърдън: Знакът на Атина

Въпреки това протакането бе по-добър вариант от смъртта.

Опита се да запази спокойното си изражение, което не бе лесно с болката в глезена й. Закуцука към най-близкия гоблен, който показваше изглед към Древен Рим.

— Великолепно — каза тя, — разкажи ми нещо повече за този гоблен!

Устните на Арахна се свиха около мандибулите й.

— Какво те интересува? Скоро ще умреш.

— Ами да — съгласи се Анабет, — но начинът, по който си уловила светлината, е удивителен. Златни нишки ли използва за слънчевите лъчи?

Гобленът, между другото, наистина бе смайващ. Анабет не се преструваше на впечатлена.

— Не, дете, не е злато — усмихна се самодоволно Арахна. — Смесих цветовете и направих контраст на яркожълтото с по-тъмни нюанси, за да му придавам триизмерен ефект.

— Много е красиво — умът на Анабет работеше на две различни нива. От една страна, се стараеше да поддържа разговора, а от друга се мъчеше да измисли план, който да й позволи да оцелее.

Нищо не й хрумваше. Арахна бе побеждавана само веднъж, и то от самата Атина, която бе използвала както невероятните си умения, така и божествената си магия, за да спечели.

— Значи — каза Анабет — лично си видяла тази сцена?

Арахна изсъска, а устата й се изкриви по особено неприятен начин.

— Просто се опитваш да отложиш смъртта си. Но няма да стане.

— О, не — настоя Анабет, — просто ми се струва тъжно, че никой не може да види тези невероятни гоблени. Мястото им е в музей или в…

— Или в какво? — попита Арахна.

В ума на Анабет се зароди налудничава идея, точно както майка й бе изскочила от главата на Зевс. Но дали щеше да проработи?

— Нищо — въздъхна тя със съжаление, — беше глупаво. Няма значение.

Арахна слезе надолу по статуята, докато не стигна щита на богинята. Дори от това разстояние Анабет усещаше ужасната смрад на паяка, напомняща за пекарна, пълна с развалени от месец сладкиши.

— Какво? — настоя паякът. — Кое е глупаво?

Анабет си наложи да не отстъпва. Със или без счупен глезен всеки нерв в тялото й пулсираше от страх, казваше й да се отдръпне от огромния паяк, надвиснал над нея.

— Ами… става дума за това, че ми повериха да изготвя новия дизайн на Олимп — каза тя. — Предполагам, знаеш, че след войната с титаните домът на боговете бе почти унищожен. Вече свърших по-голямата част от работата, но ми трябват красиви произведения на изкуството, които да изложа на публични места. Като тронната зала на боговете, например. Помислих, че твоите творби ще са идеални за това място. Олимпийците най-сетне ще могат да видят колко си талантлива. Както казах, мисълта беше глупава.

Косматият търбух на Арахна потръпна. Четирите й очи заблестяха така, сякаш иззад всяко от тях имаше отделна мисъл, която тя се мъчеше да вплете в едно.

— Ти си натоварена с възстановяването на Олимп — каза тя — и искаш моите произведения… за тронната зала.

— Е, не само за там — отвърна Анабет, — може да поставим няколко и на главния площад. Гръцкия пейзаж, например. Деветте музи ще се влюбят в него. Сигурна съм, че и останалите богове ще припаднат по творбите ти. Даже може да се скарат кой да ги прибере в замъка си. Предполагам, че освен Атина никой от боговете не е видял какво умееш?

— Никой — изщрака с мандибулите си Арахна. — В стари времена Атина скъса най-хубавите ми произведения. Те показваха боговете в обидни ситуации. Майка ти, както сама се досещаш, не хареса това.

— Колко лицемерно — отбеляза Анабет, — като се има предвид, че боговете непрекъснато се подиграват един на друг. Може би ще трябва да ги скараш. Арес например много ще хареса гоблен, в който се подиграваш на мама. Той винаги е презирал Атина.

Главата на Арахна се изкриви под невъзможен ъгъл.

— Би работила срещу собствената си майка?

— Само казвам какво би харесал Арес — отвърна Анабет. — На Зевс пък би допаднала картина, в която е осмян Посейдон. Убедена съм, че ако боговете на Олимп станат свидетели на таланта ти, ще започнат да се карат за произведенията ти. А що се отнася до въпроса ти дали бих работила срещу собствената си майка… защо не? В крайна сметка, тя ме е пратила тук да умра, не е ли така? Последният път, когато я видях в Ню Йорк, тя се отказа от мен. — Анабет й разказа историята си. Сподели й горчилката и тъгата си и вероятно бе прозвучала искрено, тъй като паякът не я нападна.

— Такава е природата на Атина — изсъска Арахна. — Изоставя и собствената си дъщеря. Богинята никога няма да разреши да бъдат показани гоблените ми в дворците на боговете. Винаги ми е завиждала.