Рик Риърдън - Знакът на Атина

Бакхус надигна кутийката с диетично пепси и тълпата притихна.

— Просто ще си стоите там? — попита Пърси възмутено.

— Геройчето е право — изрева и Ефиалт. — Ела и се бий с нас лично, нещастнико! И, ъ-ъ, без помощта на героите.

Бакхус се усмихна лениво.

— Според Юнона героите са достойни. Нека проверим това. Искам да ме позабавлявате, герои на Олимп. Накарайте ме да направя нещо повече. Все пак това да си бог, има и своите добри страни.

Той отвори кутийката с пепси и ревът на тълпата отново изпълни арената.

Пърси бе преживял много битки. Бил се беше и на няколко арени. Нищо обаче не можеше да се сравнява с това тук. В огромния Колизей, пред хилядите крещящи духове, пред бога Бакхус, който го гледаше презрително, и пред двамата гиганти, които се извисяваха над него, Пърси се почувства мъничък и нищожен като буболечка.

Освен това бе много, много ядосан.

Да се бори с гиганти, бе едно. Да го прави за кефа на Бакхус, бе съвсем друго. Той си спомни нещо, което Люк Кастелан му бе казал преди много години — че всичко, което правят, е безсмислено. Че те са просто пионки в ръцете на боговете на Олимп.

Сега Пърси бе почти на възрастта, на която бе Люк тогава. Разбираше защо приятелят му бе събрал толкова жлъч в себе си. През последните пет години Пърси твърде често се бе оказвал пешка на олимпийците. Те сякаш се редуваха да го ползват за своите цели. Може би бяха по-свестни от титаните, гигантите или Гея. Това обаче не ги правеше добри, нито пък мъдри.

На Пърси му се гадеше от ситуацията, в която е поставен. Гладиатор, пионка, която се сражаваше на арената, за да достави удоволствие на лекомисления бог на Виното.

Само дето нямаше никакъв избор. Трябваше да победи гигантите, ако искаше да спаси приятелите си. Трябваше да оцелее и да намери Анабет.

Ефиалт и Отис направиха решението му още по-лесно, като нападнаха. Близнаците взеха по една фалшива планина, голяма колкото апартамента на Пърси в Ню Йорк, и я хвърлиха по героите.

Пърси и Джейсън отскочиха. Те се хвърлиха заедно в най-близкия окоп и планината се разби някъде над тях, поръсвайки ги с парчета пластмаса. Не бяха смъртоносни, но боляха като ужилвания.

Тълпата пощуря и викове: „Бой! Бой!“ огласиха арената.

— Пак ли се разделяме като преди? — опита се да надвика шума Джейсън. — Аз поемам Отис, а ти Ефиалт? Или този път искаш да опитаме обратното?

Пърси се опита да помисли. Разделянето му звучеше като добра идея. Всеки от тях се изправяше срещу единия от гигантите.

Последния път обаче това едва не им бе коствало живота. Той разбра, че им трябва различна стратегия. През цялото време Пърси бе чувствал, че трябва да ръководи и защитава приятелите си. Бе сигурен, че Джейсън се е чувствал по същия начин. Бяха работили в малки групи с надеждата, че така ще е по-добре. Всеки герой се биеше сам за себе си, правейки това, в което е най-добър.

Хера обаче не бе обединила седем героя в един отбор просто така. През няколкото пъти, в които Пърси и Джейсън бяха работили заедно — призовавайки бурята над Форт Съмтър, помагайки на Арго II да се измъкне от Херкулесовите стълбове, дори когато пълнеха вода в нимфеума… Пърси се бе чувствал по-сигурен, по-способен да решава проблемите им, все едно цял живот бе бил циклоп и една сутрин се бе събудил с две очи.

— Не — каза той, — ще ги нападнем заедно. Първо Отис, защото е по-слаб. Побеждаваме го бързо и нападаме Ефиалт. Бронз и злато, събрани в едно. Това може да им попречи да се възстановят толкова бързо.

Джейсън се усмихна сухо, все едно току-що бе разбрал, че ще умре по унизителен начин.

— Защо не? — попита той. — Само дето Ефиалт няма да стои и да гледа как убиваме брат му. Освен ако…

— Вятърът днес е силен — подсети го Пърси, — а под арената има тръби с вода.

Джейсън го разбра веднага. Той се засмя и Пърси усети как между двамата се заражда приятелство. Мислеха по еднакъв начин за милион различни неща.

— На три? — попита Джейсън.

— Че защо да чакаме?

Двамата изскочиха от канала. Гигантите бяха вдигнали още една пластмасова планина, точно както Пърси бе предвидил. Чакаха ги да се появят, за да се прицелят.

Близнаците вдигнаха планината над главите си и се канеха да я хвърлят, когато Пърси предизвика изригване на една от тръбите в краката им, разтърсвайки целия под. Джейсън запрати силен порив вятър към гърдите на Ефиалт. Гигантът с червена коса залитна назад. Отис изтърва планината и тя се пльосна върху брат му. Подаваха се само змийските крака на Ефиалт, които завъртяха глави, сякаш се чудеха къде е отишла останалата част от тялото.