Рик Риърдън - Знакът на Атина

— Всички долу! — извика Пърси. Надяваше се приятелите му да го разберат.

Той отскочи настрана, когато оръдието гръмна. Звукът бе като от избухнала фабрика за барут. Хидрата изчезна мигновено, но откатът събори оръдието настрана и така зарядите му се изстреляха във всички посоки на стаята. Част от тавана падна и счупи едно водно колело. Още клетки бяха освободени от веригите, които ги придържаха. Те паднаха и освободиха две зебри и глутница хиени. Една граната избухна над главата на Ефиалт, но успя само да го събори. Контролното табло дори не изглеждаше повредено.

В другия край на стаята заваляха чували с пясък. Пайпър се опита да дръпне Нико настрана, но единият от чувалите я удари по рамото и я повали.

— Пайпър! — извика Джейсън. Той хукна към нея и напълно забрави за Отис, който се прицели в гърба му.

— Внимавай! — извика Пърси.

Джейсън имаше добри рефлекси. Когато Отис метна оръжието си, той направи кълбо. Копието прелетя над него и Джейсън махна с ръка, призовавайки силата на вятъра, за да отклони посоката на копието. То прелетя през стаята и промуши Ефиалт, който тъкмо се бе изправил на крака.

— Отис! — Ефиалт отстъпи от контролното табло, стиснал копието, докато се разпадаше на прах. — Няма ли да спреш да ме убиваш!

— Не съм виновен!

Стрелящата машинария прекъсна Отис, запращайки в неговата посока една последна сфера с римски огън. Горящата розова топка (трябваше да е розова, разбира се) удари тавана над гиганта и експлодира в красив дъжд от светлина. Шарени искрици грациозно се спуснаха около гиганта. След това триметрова част от тавана падна и го премаза.

Джейсън изтича до Пайпър. Тя извика, когато той докосна ръката й. Рамото й изглеждаше неестествено изкривено, но тя успя да каже:

— Добре съм. Наистина съм добре.

Нико се изправи до нея и се огледа смаян от това, че току-що е пропуснал битка.

За съжаление, гигантите не бяха победени. Главата и раменете на Ефиалт вече се бяха оформили от купчината прах. Той измъкна ръцете си от нея и погледна злобно към Пърси.

В другия край на стаята купчината камъни се размърда и от нея изскочи Отис. Главата му бе леко изкривена. Всички пиратки по косата му бяха избухнали и плитките му димяха. Трикото му бе на парцали, което бе единственият начин да стане още по-непривлекателно.

— Пърси! — извика Джейсън. — Контролното табло!

Пърси се размърда. Той намери Въртоп отново в джоба си, извади го и се стрелна към таблото. Прокара острието по него и го унищожи в дъжд от бронзови искрици.

— Неее! — зави Ефиалт. — Провали представлението ни!

Пърси се обърна към него, но прекалено бавно. Гигантът бе размахал копието си като бухалка и го удари в гърдите. Той падна на колене, а болката се разля из стомаха му като лава.

Джейсън тръгна към него, но Отис бе по петите му. Пърси успя да се изправи и се намери рамо до рамо с Джейсън. Пайпър все още стоеше легнала на подиума, неспособна да се изправи. Нико бе замаян.

Гигантите се възстановяваха, ставайки все по-силни и по-силни с всяка изминала минута. За разлика от Пърси.

— Уморен ли си, Пърси Джаксън? — усмихна се извинително Ефиалт. — Както казах, не можеш да ни убиеш. Това ни поставя в равна позиция… Или не! Ние можем да ви убием!

— Това — каза Отис, докато надигаше копието си от земята — е първото разумно нещо, което каза днес, братко.

Гигантите насочиха оръжията си към Пърси и Джейсън, заплашвайки да ги превърнат в геройски дюнер.

— Няма да се предадем — каза Джейсън, — ще ви насечем на късове така, както Юпитер е направил със Сатурн.

— Точно така — каза Пърси. — Със или без бог на наша страна, вие двамата сте мъртви.

— Дано не е така — долетя нов глас.

Вдясно от тях от тавана се спусна още една платформа. Облегнат на жезъл с шишарка на върха, стоеше човек с червена лагерна риза, къси панталони и сандали с бели чорапи. Той свали широкополата си шапка и в очите му блесна пурпурен пламък.

— Не ми казвайте, че съм бил целия път дотук напразно.

Присъствието на господин Д. не беше нещо, което Пърси бе намирал за успокоително някога, но внезапно всичко притихна. Машините спряха да боботят, а животните — да ръмжат. Двата леопарда, все още облизващи се от печеното месо на Пайпър, любвеобилно отъркаха глави в краката на бога. Господин Д. ги почеса зад ушите.

— Ефиалт, ах, ти стари палавнико — смъмри той гиганта, — да убиваш герой, добре, но да използваш леопарди за своя спектакъл? Това вече преля чашата.