Рик Риърдън - Знакът на Атина

Анабет отвори уста, за да възрази, че тя не предвожда екипажа на Арго II , поне не и официално, но се замисли дали приятелите й биха се съгласили с това. През последните дни всички очакваха нейните решения — дори Джейсън, който можеше с лекота да оглави екипажа като син на Юпитер, и Глийсън Хедж, който не приемаше заповеди от никого.

— Има и още нещо — щракна с пръсти Рейна и златното й куче Аурум дотича до нея. Преторът го почеса зад ушите. — Харпията Ела наистина изрече пророчество. И двете знаем това, нали?

Анабет преглътна. Нещо в рубинения поглед на Аурум я караше да се чувства неудобно. Тя бе чувала, че кучетата надушват страха, че могат да доловят дори промени в дишането на човек или в сърцебиенето му. Не знаеше дали това важи и за магическите кучета, но все пак реши да каже истината.

— Прозвуча ми като пророчество — призна тя, — но досега не бях срещала Ела и никога не съм чувала тези думи.

— Аз обаче съм — промърмори Рейна. — Поне част от тях.

На няколко метра от тях сребърното куче излая. Група деца изскочиха със смях от близката уличка, обкръжиха Аргентум и започнаха да го милват, без да обръщат внимание на острите му като бръснач зъби.

— Да продължим — каза Рейна.

Двете се изкачиха нагоре по хълма. Хрътките ги последваха, оставяйки децата зад гърба си. Анабет час по час поглеждаше към лицето на Рейна. Смътен спомен се появи в съзнанието й за това как Рейна прибира косата си зад ушите, за сребърния пръстен, на който имаше нарисувани факла и меч.

— Срещали сме се и преди — осмели се да предположи тя, — ти беше по-малка, струва ми се.

Рейна й се усмихна.

— Отлично. Пърси не ме помнеше. Разбира се, ти говори основно с по-голямата ми сестра Хила, която сега е царица на амазонките. Тя си тръгна тази сутрин, преди вие да пристигнете. Така или иначе, когато се видяхме за последно, ние бяхме прислужнички на магьосницата Цирцея.

— Цирцея… — Анабет си спомни своето пътуване до острова на магьосницата. Тогава бе на тринайсет години. С Пърси бяха дошли от Морето на Чудовищата и Хила ги беше посрещнала. Тя бе помогнала на Анабет да се изкъпе и й бе дала красива нова рокля, след което я бе гримирала. После Цирцея бе направила своето предложение — ако Анабет останеше на острова, щеше да получи обучение за магьосница и да се сдобие с невероятна сила. Анабет се бе изкушила да приеме, докато не разбра, че това е капан и Пърси е превърнат в гризач. Сега това й беше смешно, но навремето й се бе сторило ужасяващо. Що се отнася до Рейна… тя бе една от прислужничките, които я бяха сресали.

— Ти — ахна Анабет смаяна — и казваш, че Хила е станала царица на амазонките? Как успяхте…

— Дълга история — отвърна Рейна, — но те помня добре. Ти беше смела. Никога не бях виждала някой да отхвърля гостоприемството на Цирцея, да не говорим, че ти успя и да я надхитриш. Няма нищо чудно в това, че Пърси те харесва.

Гласът й бе тъжен. Анабет реши, че ще е най-разумно да не отговаря.

Двете стигнаха върха на хълма, където ги очакваше тераса с изглед към цялата долина.

— Това е любимото ми местенце в целия град — каза Рейна. — Градината на Бакхус.

Лозите над тях им правеха заслон. Пчели жужаха сред жасмина и орловите нокти, които изпълваха въздуха с аромати. В центъра на терасата бе издигната статуя на Бакхус, застанал в балетна поза. Богът бе облечен само с една препаска, надул бузи и отворил уста, от която излизаше вода. Скулптурата служеше и за фонтан.

Въпреки тревогите си Анабет се засмя. Тя познаваше бога в гръцкия му вид — Дионис, или господин Д., както го наричаха в лагера на нечистокръвните. Да види свадливия си стар директор обезсмъртен в такава смешна скулптура, с пелени и плюещ вода, я накара да се почувства по-добре.

Рейна спря на края на терасата. Гледката си заслужаваше. Пред тях се бе ширнал целият град, подобен на триизмерна мозайка. На юг, отвъд езерото, се издигаха храмове, построени близо един до друг. На север един акведукт се издигаше до хълмовете Бъркли. Работници възстановяваха части от него, разрушени в скорошната битка с армията на гигантите.

— Исках да го чуя от теб — каза Рейна.

— Кое? — обърна се към нея Анабет.

— Истината — отвърна Рейна. — Искам да ме убедиш, че не направих грешка, като ти се доверих. Разкажи ми нещо повече за себе си, за лагера на нечистокръвните. Приятелката ти Пайпър има магия в гласа си. Прекарала съм достатъчно време с Цирцея, за да мога да различа вълшебното очароване. Не мога да й се доверя. А що се отнася до Джейсън — той ми изглежда далечен, вече не толкова римлянин.