Болката в гласа й режеше като натрошено стъкло. Анабет се замисли дали и тя не е звучала така през дългите месеци, през които бе търсила Пърси. Но тя поне го бе намерила, а Рейна си нямаше никого. Сама трябваше да ръководи целия лагер. Анабет разбираше, че на Рейна й се бе искало Джейсън да я обикне. Но той бе изчезнал, а след това се беше върнал с ново гадже. В същото време Пърси бе станал претор, но също я бе отхвърлил. Сега Анабет бе дошла, за да го отмъкне отново. Рейна пак щеше да остане сама, натоварена с работа за двама.
Когато Анабет бе пристигнала в лагер „Юпитер“, се беше приготвила да преговаря с Рейна, дори да се бори с нея. Но не и да я съжалява.
Запази обаче чувството за себе си. Рейна не й се струваше човек, който би приел нечии съжаления.
Вместо това й разказа за собствения си живот. За баща си и мащехата си, за двете си доведени братчета в Сан Франциско, за това как се бе чувствала като натрапник в собственото си семейство. Описа й как бе избягала едва на седем години, как бе намерила приятели в лицето на Люк и Талия, как бяха стигнали до лагера на нечистокръвните. Разказа й за годините, които бе прекарала там, за това как бе срещнала Пърси, за приключенията, които бяха преживели заедно.
Рейна беше добър слушател.
Анабет бе изкушена да й разкаже и за по-скорошните си проблеми, за скандала, който бе имала с майка си, за подарената сребърна монета, за кошмарите, които я измъчваха, за стария страх, който я парализираше до такава степен, че тя за малко не се бе отказала от цялото пътешествие. Но не можа да си наложи да разкрие толкова много.
Когато Анабет довърши историята си, Рейна се загледа към Нов Рим. Металните й хрътки се разхождаха из градината, душеха цветята и се опитваха да захапят пчелите в тях. Най-накрая Рейна посочи към храмовете на далечния хълм.
— Малката червена сграда — започна тя, — онази на северния склон, е храмът на моята майка. — Рейна се обърна към Анабет. — За разлика от твоята майка, Белона няма гръцки аналог. Тя е напълно и изцяло римска богиня, пазителката на родните земи.
Анабет не отговори. Тя знаеше много малко за тази римска богиня. Щеше й се да бе попрочела повече за нея, но латинския не й се удаваше като старогръцкия. Далеч от тях корпусът на Арго II блестеше, докато корабът се полюшваше над форума като гигантски бронзов балон.
— Когато римляните тръгнем на война — продължи Рейна, — най-напред посещаваме храма на Белона. Вътре има къс земя, който символизира вражеската територия. Ние забиваме копията си в него, с което показваме, че сме готови за бой. Римляните винаги сме вярвали, че атаката е най-добрата защита. В древни времена, когато нашите предци се почувствали заплашени от съседите си, ги нападали първи, за да се защитят.
— И завладели всички около себе си — добави Анабет. — Картаген, галите…
— И гърците — довърши Рейна. — Имам предвид, че сътрудничеството не е в природата на римляните, Анабет. Всеки път, когато героите на Гърция и Рим се срещнели, избухвала война. Кофликтите между нашите родове са довели до някои от най-ужасните войни в историята на човечеството. Най-жестоки били гражданските.
— Не бива да става така — възрази Анабет, — трябва да се обединим, или Гея ще унищожи всички ни.
— Съгласна съм — каза Рейна, — но нима сътрудничеството е възможно? Какво ще стане, ако планът на Юнона се окаже грешен? Дори богините бъркат.
Анабет изгледа Рейна — очакваше да я удари гръм или да бъде превърната в паун. Но нищо не се случи.
За нещастие, Анабет разбираше съмненията на Рейна. Хера правеше грешки. Тя самата не бе видяла нищо хубаво от надменната богиня и никога нямаше да й прости, задето бе отвлякла Пърси, било то и за благородна кауза.
— Нямам вяра на богинята — призна Анабет, — но вярвам в приятелите си. Това не е номер, Рейна. Можем да работим заедно.
Рейна изпи шоколада си. Остави чашата върху оградата на терасата и се загледа към долината, сякаш очертаваше бойно поле.
— Вярвам, че го мислиш наистина — каза тя, — но ако ще ходиш в древните земи, и особено в Рим, има нещо, което трябва да узнаеш за майка си.
— За майка ми? — Анабет усети как раменете й се напрягат.
— Докато живеех на острова на Цирцея — каза Рейна, — посрещах много гости. Веднъж, може би година преди да ни навестите с Пърси, при нас попадна младеж, който бе почти полудял от жажда и горещина. Беше плавал дни наред сред морето. Думите му ни се сториха безсмислени, но той каза, че е син на Атина.
Читать дальше