Рик Риърдън - Знакът на Атина

— Точно така! — добави Хейзъл. — Вероятно цитира някоя книга.

— Книги — весело промърмори харпията. — Ела обича книгите.

Сега, след като бе казала каквото имаше да казва, тя изглеждаше по-спокойна. Кръстоса крака на гърба на Госпожа О’Лиъри и започна да чисти крилете си.

Анабет погледна към Пърси учудена. Очевидно той, Франк и Хейзъл криеха нещо. Също толкова очевидно беше и това, че Ела току-що бе изрекла пророчество за нея.

Изражението на Пърси гласеше: „Помощ!“.

— Това беше пророчество — настоя Октавиан, — звучеше като пророчество.

Никой не му отговори.

Анабет не знаеше какво точно става, но разбра, че Пърси е в беда, затова се засмя престорено.

— Сериозно ли, Октавиан? Може би римските харпии са различни, но нашите имат акъл, колкото да почистят хижите и да готвят. Нима се съветваш с тях за авгурите?

Думите й имаха желания ефект. Римските офицери се разсмяха нервно. Някои погледнаха Ела, след това Октавиан и накрая изсумтяха. Идеята за някакво пиле, което кудкудяка пророчества, явно звучеше на римляните също толкова нелепо, колкото и на гърците.

— Аз, ъ-ъ… — Октавиан изпусна мечето си. — Не, но…

— Вероятно рецитира някаква книга — подхвърли Анабет, — както каза Хейзъл. Освен това вече имаме истинско пророчество, над което да си блъскаме главата. Пърси е прав — обърна се тя към Тайсън, — защо не изведеш Ела и Госпожа О’Лиъри на разходка? Надявам се Ела да няма нищо против.

— Големите кучета са добри — каза Ела. — „Старият кресльо“, сценарий Фред Гипсън и Уилям Тънбърг от 1957 година.

Анабет не знаеше как трябва да приеме този отговор, но Пърси се ухили, все едно проблемът бе решен.

— Страхотно — каза той, — ще ви пратим съобщение по Ирида, когато сме готови, и ще ви настигнем по-късно.

Римляните се обърнаха към Рейна в очакване на присъдата й. Анабет затаи дъх. Изражението на Рейна бе неразчетимо. Тя наблюдаваше Ела, но Анабет нямаше представа какво си мисли.

— Добре — каза накрая преторът, — вървете.

— Чудесно! — Тайсън мина около кушетките и прегърна всички — дори Октавиан, който не изглеждаше много доволен от това. После се покатери на гърба на Госпожа О’Лиъри, до Ела, и адската хрътка се отдалечи на бегом от форума. Тримата потънаха в сенките на Сената и изчезнаха.

— Е… — Рейна остави ябълката си. — Октавиан е прав за едно. Трябва да си спечелим одобрението на Сената, преди да пуснем който и да е било от легионерите си на мисия, особено ако е опасна като предложената от вас.

— Цялата работа ми мирише на предателство — заяви Октавиан, — тази трирема не е мирен кораб.

— Ела на борда, човече — предложи Лио. — Ще направим едно кръгче, ще врътнеш руля, а ако се държиш прилично, ще ти направя хартиена капитанска шапка.

Ноздрите на Октавиан се разшириха.

— Как смееш!

— Това е добра идея — каза Рейна. — Октавиан, върви с него, огледай кораба. Срещата на Сената ще е след час.

— Но… — Октавиан млъкна, щом видя погледа на Рейна. Очевидно разбра, че продължаването на спора няма да му се отрази здравословно. — Добре.

Лио се изправи. Той се обърна към Анабет и усмивката му се смени. Стана толкова бързо, че Анабет реши, че си е въобразила. За момент някой друг застана на мястото на Лио, усмихваше се студено с жестоки пламъчета в очи.

Тогава Анабет премигна и Лио си бе добрият стар Лио — ухилен както винаги.

— Скоро ще се върнем — обеща той, — това ще е епично!

Анабет почувства ужасен хлад. Докато Лио и Октавиан се катереха по въжената стълба, тя се изкуши да ги повика обратно, но как щеше да обясни това? Като им каже, че полудява, че вижда разни неща и чувства призрачен мраз?

Духовете на вятъра започнаха да прибират приборите.

— Ъ-ъ, Рейна? — попита Джейсън. — Ако нямаш нищо против, бих искал да разведа Пайпър наоколо, преди срещата на Сената да започне. Тя никога не е виждала Нов Рим.

Изражението на Рейна беше каменно. Анабет не можа да повярва колко глупав е Джейсън. Възможно ли бе наистина да не разбира колко много го харесва Рейна? За Анабет това бе очевидно. Да поиска да разведе новото си гадже в града на Рейна, бе като да сипе сол в раната й.

— Разбира се — отвърна хладно Рейна.

Пърси хвана ръката на Анабет.

— Да, аз също бих искал да покажа на Анабет…

— Не — сопна се Рейна.

— Моля? — повдигна вежди Пърси.

— Бих искала да си побъбря за малко с Анабет — каза Рейна. — Насаме. Ако нямаш нито против, колега претор.

Тонът й бе ясен. Тя не искаше разрешение.