Дерек Ланди - Краят на света

Скълдъгъри пристъпи напред, а на фалшивото му лице се изписа широка усмивка.

— Здравейте — рече бодро. — Как сте в този чуден ден? Влезте, влезте. А вие сте…?

— Франсин — отвърна жената малко смутено. — Живея по-надолу по коридора… Какво правите в апартамента на Дийкън Мейбъри?

— Познавате Дийкън? — попита скелетът. Валкирия излезе зад гърба на жената и се огледа старателно по стълбищния коридор, после се върна в апартамента и затвори плътно входната врата.

— Ами, да — рече Франсин, смръщи се учудено към Валкирия, после върна поглед върху Скълдъгъри. — Съседи сме, много добър човек. Ако го ограбвате, трябва да ви предупредя — в този квартал не гледаме с добро око на тия работи.

— Не го ограбваме — отвърна Скълдъгъри, — но се боя, че имам други лоши новини.

— За Дийкън ли? — очите на жената се разтвориха широко.

— За него.

— Болен ли е?

— Малко по-лошо.

Жената ахна.

— Умира ли?

— За кратко умираше, да — рече Скълдъгъри. — В момента е напълно мъртъв.

Челюстта на Франсин увисна.

— Какво? Дийкън… Дийкън е мъртъв ?

— Боя се, че да.

— О, не. О, не, не, не — жената се преви и Валкирия я хвана в последния момент, преди да падне на пода. — Моят Дийкън… Моят клет Дийкън…

Валкирия дотътри Франсин до единствения останал на краката си стол и я тръшна отгоре му.

— Той беше толкова силен — хълцаше жената. — Толкова горд. С такова достойнство. Как умря?

— В мелачка за дървесина — отвърна Валкирия.

Франсин зави и се заля в сълзи, блъскайки по масата с малките си юмручета.

— Защо го прибра, Господи?

Валкирия вдигна очи към Скълдъгъри, а скелетът сви рамене в отговор.

— Ъм — почна момичето. — Много съжалявам за вашата, такова, загуба. Сигурна съм, че е бил страхотен… Сигурна съм, че…

После се запъна, замълча и сама вдигна рамене. Райън погледна Скълдъгъри, но явно и той не се канеше да предложи никаква истинска утеха на горката жена.

— Явно много сте го обичали — каза тогава момчето и с намесата си изненада сам себе си.

— Така е — проплака Франсин.

— Сигурен съм, че и той ви е обичал.

Франсин вдигна глава, очите й бяха червени, подути и пълни с молба.

— Той говореше ли за мен?

Райън се поколеба, а Валкирия, застанала зад гърба на жената, му се захили подигравателно.

— Непрекъснато — отговори момчето. — Да. Божичко, всеки пък като си приказвахме, той не спираше да повтаря: „Франсин това, Франсин онова и… оо, колко обичам Франсин“.

— Казвал го е?

— Да, определено нещо от сорта…

Франсин сплете ръце пред гърдите си.

— Знаех си — възкликна. — Знаех, че той ме обича. Всичките дълги мълчания. Всички конфузни моменти. Трябваше да му кажа, че и аз чувствам същото. Тогава двамата можехме… Можехме…

И тя отново избухна в ридания. Зад нея Валкирия вдигна палци към Райън. Стори му се, че жестът съдържа известна доза сарказъм.

— Двамата с Дийкън често ли си говорехте? — попита Скълдъгъри жената, приведе се над нея и нежно я потупа по ръката. — Разказвахте ли един на друг как минават дните ви? Доверявахте ли се един другиму…?

— При любов като нашата — изчурулика Франсин, — думи не бяха необходими.

— Колко неудобно — промърмори скелетът, рязко се изправи и се отдалечи от жената.

— Франсин — продължи Райън, — ние търсим нещо наше, което бяхме дали на Дийкън за съхранение. Знаете ли къде може да е? Голямо е колкото, ъм, ами, колкото къща е голямо.

Франсин примигна през сълзи.

— Що за нещо е било това — голямо като къща?

Челото на Райън се сбръчка. На този въпрос нямаше отговор.

— Къща — побърза да се намеси Валкирия. — Къща беше. Дийкън я наглеждаше вместо нас, пазеше я. Една от онези, преносимите къщи, сещате ли се?

— Преносима къща? — повтори Франсин.

— Нещо такова. Е, малко по-големичко. Помните ли Дийкън някога да е споменавал или посещавал складове или халета за съхранение на вещи?

Франсин се замисли.

— Ами… Веднъж го чух да говори по телефона. Помня, че ставаше дума за документацията от склада, която била толкова много, че му задръствала архива.

— Тази документация трябва да е някъде тук значи — каза Скълдъгъри и се върна при кантонерката. Валкирия влезе в спалнята и се зае да я преравя щателно.

— Сбърках ли, като казах това? — попита Франсин.

— Не — отговори Райън. — Всъщност, страшно ни помогнахте. Бихте ли желали нещо? Чаша чай може би или…?

— Ще се прибирам у дома — отказа Франсин и бавно се надигна. — Трябва да си полегна. Всичко това е… твърде голям шок за мен.