Дерек Ланди - Краят на света

Райън осъзна, че въпросът му просто не може да остане незададен:

— Защо не си мъртва?

— Облеклото е защитно — обясни момичето, а очите й вече шареха отново по коридора. — Нали не мислиш, че нося тия дрешки, само защото ми стоят добре?

После скочи, изтича до прозореца в края на коридора и измести въздуха с две ръце. Стъклото се пръсна навън, а рамката стана на трески.

— Идвай — подвикна на Райън и се покатери на тесния перваз.

— Ъм — отвърна Райън.

Валкирия се обърна да го погледне.

— Живо!

Момчето преглътна и се подчини. Затърси възможно най-безопасната позиция на тялото си, впи пръсти във фасадата, стараейки се да не гледа към бетонния вътрешен двор под краката им.

— Ние… няма да скачаме, нали?

Валкирия го хвана за ръката и отвърна нежно:

— Не и ако не искаш.

Райън се поотпусна, хватката на пръстите му в стената се отхлаби леко и тогава Валкирия скочи в празното пространство и го дръпна след себе си.

Райън запищя, когато двамата се гмурнаха към земята, въздушният вихър нахлу в устата и носа му, разроши косата му и в следващия миг същият този вихър сякаш се превърна в буфер под тях и забави падането им. Видя как ръката на Валкирия се движи, сякаш направлявайки въздуха. Приземиха се малко тежко, но бяха далеч от очакваното от Райън пълно размазване.

Момчето залитна настрани от малката магьосница.

— Господи Боже. Господи Боже.

Изведнъж пред тях леко тупна Скълдъгъри и Райън отново запищя.

— Много си прав — промърмори скелетът и презареди револвера си. — По-добре да побързаме. Хайде.

Затичаха през пасажа, свързващ вътрешния двор с улицата от другата страна на жилищната кооперация. Скълдъгъри скри пистолета и фасадната татуировка отново покри черепа му. Тримата влязоха в Бентлито, колата изрева и се понесе напред.

— Всички ли са добре? — попита скелетът.

— Мен всичко ме боли — простена Валкирия. — Райън?

Райън побърза да кимне.

— Аз съм наред. Добре съм. Не съм ранен.

— Трепериш ли вече?

Момчето вдигна ръка пред очите си.

— Не.

— Всеки момент ще почнеш.

В следващата секунда ръката на Райън се затресе неконтролируемо.

— Ох, леле майко. Да, вече определено треперя — после се засмя. Странен, истеричен смях.

— На Джофри ще му се отвори много работа, докато се оправи с обясненията на тая каша — обади се Валкирия и се зае да изтупва праха от мазилката от куртката си. От нея се вдигнаха бели облачета.

— Моля те, не в колата — обади се Скълдъгъри.

— Не ми казахте, че Мърси го може тоя номер — продума Райън. — Тя си смени вида. Тя е от ония, дето могат да си сменят вида.

— Всъщност — поясни скелетът, — не е. Франсин беше внушение. Илюзия. Физически Мърси не се беше променила ни най-малко. Тя седеше на масата и си говореше с нас, тя, в нормалния си вид. Нашите мозъци обаче я виждаха като Франсин. Чувахме и гласа на Франсин.

— Но аз усетих парфюма й — продължи Райън.

— Всичко е част от илюзията. Единственият човек в Дъблин, всъщност единственият човек в цяла Ирландия, който е в състояние да осигури на Мърси подобен начин на прикриване, е мъж на име Робърт Крейзис. По време на войната уменията му бяха безценни. Ако, например, пред вражеската позиция сме застанали двайсет човека, магията на Крейзис правеше така, че да изглеждаме хиляда на брой.

— Значи е бил от добрите, така ли? — попита Валкирия. — Защо тогава помага на Фоу?

— Не знам — отвърна Скълдъгъри. — Предполагам, че трябва да го попитаме.

На път към Крейзис спряха, за да могат Райън и Валкирия да си вземат по нещо за хапване. Купиха кола и сандвичи, а Скълдъгъри ги накара да ядат, подали глави през прозорците, за да не ронят трохи в колата. Райън не посмя да отвори бутилката с кола, да не би газираното да прелее и да изцапа седалките, и затова, когато най-сетне пристигнаха, гърлото му беше абсолютно пресъхнало.

Спряха пред стара работилница в тих квартал на града. Пристъпиха до вратата, Скълдъгъри почука и зачака. Когато Робърт Крейзис им отвори, очите му подробно огледаха скелета и Валкирия и само за миг се стрелнаха към Райън. Крейзис беше прехвърлил шейсетте, висок, с широки рамене. Косата му беше посивяла, а брадата — небръсната от дни.

— Какво желаете?

— Здравей, Робърт — отвърна скелетът. — Може ли да влезем?

— Скълдъгъри? — Крейзис примижа и се втренчи в детектива. — Ти откога имаш лице?

— Сравнително скорошен ъпгрейд. Бихме желали да поговорим с теб, ако не възразяваш.