Дерек Ланди - Краят на света

Крейзис се поколеба, но после отстъпи и пусна триото да влезе.

Пристъпиха в дърводелска работилница, пропита с аромат на талаш и лак. Помещението беше голямо, без прозорци, осветено само на някои места. Ъглите тънеха в сянка.

Лицето на Скълдъгъри се стопи и изчезна, скелетът свали шапката си и се огледа.

— Напомня ми за твоето местенце във Венеция.

— Да, преди пожара — отвърна Крейзис. — Скълдъгъри, виж, не искам да бъда груб, но наистина се надявах никога повече да не те видя.

— Знаеш защо сме тук.

Крейзис поклати глава. Мускулите на челюстта му се стегнаха.

— Всичко, което искам, е да ме оставите на мира. Вече съм вън от играта, но хората продължават да… ме теглят обратно. След като години наред не съм се забърквал в никакви лудости, сега ми се изсипват една през друга, при положение, че аз искам да си бъда прост дърводелец и да остарея спокойно.

— Искаш да остарееш? — удивено попита Валкирия.

— Младостта вече не е такава, каквато беше — отвърна Крейзис. — Бях млад, силен и здрав в продължение на двеста години. Десетки пъти съм напускал тайно местата, които съм наричал дом, за да не се чудят смъртните ми приятели защо никога не остарявам. А после срещнах Сара и тя стана моя съпруга, а аз осъзнах, че съм намерил човека, с когото искам да остарея. Тогава спрях да се занимавам с магия. Допреди две седмици не бях правил магии в продължение на петнайсет години. Косата ми полека побеля. Миналия месец забелязах, че оплешивявам. Планът ми действаше. Остарявах. Но сега? Сега отново ще ми трябват години, за да остарея само с ден.

— Последната поръчка, която си изпълнил — почна Скълдъгъри, — е била за Мърси Чариънт, нали?

Крейзис кимна.

— Влязоха през задната врата, цялата банда. Дийкън Мейбъри, идиотът, им подхвърлил как помагах на Убежището през войната и те си спомнили за мен. Разбира се, че ще си спомнят. Нахълтаха, заплашваха ме, заплашваха жена ми, децата ми… Какво можех да направя?

— Не те обвиняваме — отвърна скелетът.

— Така че изпълних желанието им. Превърнах Мърси в проскубана безинтересна женица. Не изпипах нещата кой знае колко, но щеше да свърши работа за няколко часа — те и бездруго само толкова искаха. Съжалявам, ако някой от вас е пострадал заради това, но трябваше да опазя семейството си.

— Никой не пострада — отвърна Валкирия, — но Дийкън Мейбъри… беше убит преди няколко дни.

Крейзис я загледа мълчаливо. После преглътна и кимна.

— Срамота — рече и наведе очи към пода. — Той… Иска ми се да кажа, беше добър човек, но си беше просто… Дийкън. Както и да е, аз му бях длъжник. Той ме запозна със Сара. Седмица по-рано я поканил на среща, а в отговор тя така се разсмяла, че трябвало да седне. За нас двамата с нея обаче срещата ни беше любов от пръв поглед. Така че съм му длъжник на Дийкън, да. Много… жалко, че сега никога вече няма да мога да му се отплатя.

Райън се опита да отвори тихичко шишето с колата. Тя изсъска, избликна и всички се обърнаха. Лицето на момчето стана алено.

— Може и да успееш да му се отплатиш — каза Скълдъгъри и пак погледна Крейзис. — Докато обработваше Мърси, някой от бандата спомена ли нещо по-особено? Скрили са някъде Машината на Страшния съд, а ние трябва да я намерим.

— Машината е у Фоу? — очите на Крейзис се разтвориха широко. — И Дийкън е работел с тия типове?

— Планирал е да продаде ключа за Машината на онзи, който му плати най-много — допълни Валкирия.

Крейзис се втренчи в нея, после в Скълдъгъри, след това в Райън, а накрая сведе поглед към ръцете си.

— Хубаво е станало, че е загинал — рече. — Защото, ако ми се беше отворила възможност, щях лично да го убия. Да, подочух нещо. Чух как Облоки се оплаква, че винаги, когато ходят да нагледат „нещото“, наоколо все се мотаят хора и им пречат. Така и не казаха какво е това „нещо“, но явно е ставало дума за Машината. Мърси трябваше да стои напълно мълчаливо и неподвижно, докато я обработвах, но тя все се въртеше и се намесваше в разговора. Майтапеше се, че ако колата им се развали, ще трябва да хванат трамвая — „трамвай към края на света“, така казваше. Рекох й да млъкне, за да не се налага да започвам отначало. Трябвало е да я оставя да говори.

— Дали ти се намира карта на Дъблин? — попита Скълдъгъри.

— Ъм, да — отвърна Крейзис, — имам една тук някъде.

Отиде да търси, а скелетът взе голям маркер от отрупаното с хартии писалище.

— Скрили са Машината на обществено място — каза. — Някъде близо до някоя от трамвайните линии.