Оливър Боудън - Възмездие

— Кога започва походът? — попитах.

— След два дни.

— Осемнайсети юни — каза Конър. — Трябва да предупредя Вашингтон.

— Виждаш ли? — рекох на командира. — Не беше трудно, нали?

— Казах ви всичко. Сега ме пуснете.

Аз обаче отново не бях в милосърдно настроение. Застанах зад него и му прерязах гърлото. Видях ужасения поглед на Конър и му обясних:

— И другите двама казаха същото. Сигурно е вярно.

— Уби го… уби и тримата. Защо? — попита ме отвратено синът ми.

— Щяха да предупредят лоялистите — отговорих му.

— Трябваше да ги задържиш, докато битката приключи.

— Недалеч оттук е заливът Уолабаут — казах. — Там е закотвен цял кораб със затворници. В прогнилите трюмове на „Джърси“ загиват хиляди патриоти. Погребват ги в плитки гробове по брега или просто ги хвърлят през палубата. Така се отнасят британците с пленниците си, Конър.

Той се замисли за кратко и отвърна:

— Затова трябва да се освободим от тиранията им.

— О, тирания! Не забравяй, че твоят предводител Джордж Вашингтон е в състояние да спаси затворниците в корабите. Но той не се съгласява да размени британски пленници за американски. Затова американските войници са обречени да гният в корабите в залива Уолабаут. Както и да завърши тази революция, Конър, гарантирам ти, че богатите ще извлекат полза. Робите, бедните, обикновените войници ще продължат да гният.

— Вашингтон е различен — каза той, но, да, в гласа му наистина прозвуча съмнение.

— Скоро ще видиш истинското му лице, Конър. Тогава ще отсъдиш сам.

Бях слушал много за Вали Фордж, но не бях виждал лагера е очите си. Тази сутрин обаче се озовах там.

Положението очевидно се бе подобрило, това поне беше сигурно. Снегът се бе стопил, слънцето грееше. Взвод войници маршируваше, командван от мъж с пруски акцент — навярно известния барон Фридрих фон Щойбен, дясната ръка на Вашингтон, изиграл немалка роля за школуването на армията му. Слуховете явно не бяха преувеличени — някогашните недисциплинирани войници с нисък боен дух, измъчвани от болести и глад, сега изглеждаха жизнени и крачеха целеустремено из лагера, подрънквайки с оръжия и манерки. Сред тях сновяха цивилните, понесли кошници с провизии и пране или тенджери и чайници, над които се издигаше пара. Дори кучетата в лагера бяха загладили косъм. Осъзнах, че така се ражда независимостта — с висок дух, сътрудничество и сила.

Докато с Конър прекосявахме лагера обаче, си дадох сметка, че напредъкът се дължи до голяма степен на обединените усилия на асасините и тамплиерите. Ние бяхме осигурили провизиите и бяхме предотвратили други кражби. Бяха ми разказали, че Конър предотвратил опит за покушение над Фон Щойбен. Какво бе направил пълководецът им Вашингтон, освен че ги бе довел на това изоставено от бога място?

Все пак те му вярваха.

Още по-сериозна причина да изоблича лъжите му. Още по-сериозна причина да покажа на Конър истинското му лице.

— По-редно е да споделим наученото не с Вашингтон, а е Чарлс Лий… — троснах се, докато вървяхме.

— Мислиш, че съм прекалено благоразположен към него? — попита Конър.

Изглеждаше спокоен, черната му коса лъщеше под слънчевите лъчи. Тук, далеч от града, индианската му същност бе в стихията си.

— Но аз враждувам с идеи, не с нации — продължи той. — Погрешно е да се налага подчинение със сила. Независимо кой го налага — тамплиерите или английската корона. Надявам се с течение на времето лоялистите да го разберат, защото и те са жертви.

Поклатих глава.

— Ти се бориш срещу тиранията. Срещу несправедливостта. Но те са симптоми, сине. Истинският им корен е човешката слабост. Защо според теб толкова упорито се стремя да ти покажа, че грешиш?

— Говориш много, вярно. Но нищо не си ми показал.

Да, помислих си, защото не чуваш истината, когато я изрича моята уста. Трябва да я чуеш от кумира си. Да я чуеш от Вашингтон.

Открихме пълководеца в дървена колиба и подминавайки стража отпред, затворихме вратата, заглушавайки гълчавата в лагера, заповедите на командирите, дрънченето на съдовете от кухнята, трополенето на каруците.

Той четеше документи. Вдигна поглед, усмихна се и кимна на Конър. Дотолкова сигурен се чувстваше в присъствието му, че не възрази стражите да останат отвън. Мен изгледа по-хладно и изпитателно, вдигна ръка и се съсредоточи отново върху писанията. Докато чакахме търпеливо да ни обърне внимание, той взе перото от мастилницата и подписа документа със замах. Върна перото в мастилницата, попи хартията с попивателната и стана. Заобиколи писалището да ни приветства — Конър по-топло от мен.