Оливър Боудън - Възмездие

Над нас ято птици бяха накацали по стрехата на сградата и чуруликаха шумно. Наблизо отряд британски войници се бяха облегнали на една каруца и подвикваха похотливо на група перачки. Осмелеше ли се някой да ги погледне неодобрително или да зацъка с език, те размахваха заплашително юмруци.

— Близо сме до победата — казах на Конър, улових го за лакътя и го поведох по улицата, за да се отдалечим от войниците — Още няколко добре обмислени сражения и ще сложим край на войната. Ще се отървем от Короната.

Бегла усмивка издаде задоволството му.

— Какво планираш?

— В момента нищо, защото сме в пълно неведение.

— Мислех, че тамплиерите имат очи и уши навсякъде — изрече той с едва доловим сарказъм. Също като майка си.

— Имахме. Докато ти не започна да ги избиваш.

Конър се усмихна.

— Информаторът ти каза, че чакат заповеди отгоре. Това ни показва накъде трябва да се насочим — към лоялистките командири.

— Войниците се подчиняват на егерите, егерите — на командирите, което означава… че трябва да си проправим път по веригата…

Погледнах към войниците, които продължаваха да подкачат жените, петнейки униформата, знамето и крал Джордж. Егерите бяха свръзката между офицерите и редовите войници. Задачата им бе да държат под око редниците, да не им позволяват да разгневяват и без това враждебно настроеното население, но те рядко си показваха носовете — само ако по улиците възникнеха сериозни неприятности. Ако, да речем, някой убие войник. Или двама.

Извадих пистолета си и го насочих към групичката войници. Забелязах как Конър зяпна, докато се прицелвах в един, който тъкмо подхвърляше неприлично предложение на забързана жена с наведено лице, поруменяло под бонето. Натиснах спусъка.

Изстрелът проехтя оглушително. Войникът залитна назад, а от дребната дупка между очите му заструи тъмночервена кръв. Изпусна мускета си и падна мъртъв.

Другарите му замръзнаха от изненада и се заозъртаха да открият източника на куршума.

Тръгнах към тях.

— Какво правиш? — възкликна Конър.

— Ако убия достатъчно, егерите ще се появят — рекох му.

— А те ще ни заведат при командирите…

Един от войниците замахна към мен с байонета си, но аз плъзнах острието през белите кръстосани презрамки на туниката му, разрязах я и разпорих корема му. Веднага се хвърлих срещу следващия, а трети, който се опита да се отдалечи, за да се прицели с оръжието си и да стреля, се натъкна на Конър и след миг се строполи, покосен от острието му.

Битката приключи, а оживената улица опустя. Чух звънци и сбърчих чело.

— Етерите идват точно както си му е редът.

Стигаше ни да заловим един — задача, която охотно предоставих на Конър, и той не ме разочарова. След по-малко от час разполагахме с писмо. Докато групички войници и егери тичаха по улиците с викове: „Заловете асасините! Асасини бяха, обзалагам се, използваха техните остриета!“, ние се изкатерихме върху покривите, седнахме и разгърнахме писмото.

— Използвали са шифър — констатира Конър.

— Няма страшно — успокоих го. — Знам кода. Шифърът е тамплиерски.

Прочетох писмото и обясних:

— Британското командване е в безпорядък. Братята Хоу са се оттеглили, а Корнуол и Клинтън са напуснали града. Останалите командири ще се срещнат при руините на църквата „Света Троица“. Там трябва да отидем.

Църквата „Света Троица“ се намираше на пресечката на Уол Стрийт и Бродуей. По-точно останките от църквата се намираха там. Големият пожар от 76-а я бе поразил толкова непоправимо, че британците дори не си бяха направили труда да я превърнат в казарма или в затвор. Бяха издигнали ограда и я използваха за случаи като този — срещата на командирите, на която с Конър смятахме да се явим непоканени.

Уол Стрийт и Бродуей бяха тъмни. Фенерджиите не идваха тук, защото нямаше лампи, които да палят. Всичко на миля околовръст бе почерняло и овъглено. А и да имаше лампи, какво ли щяха да осветяват? Счупените прозорци на покритите със сажди сгради? Празните каменни и дървени скелети, които подслоняваха само кучета и плъхове?

Над тях се издигаше камбанарията на „Света Троица“. Изкатерихме се по една от по-запазените стени на църквата, за да заемем удобна позиция. Докато се изкачвахме, осъзнах, че църквата ми напомня на дома ни на Куин Ане Скуеър — по-внушителна версия на изгорялата ни къща. Притаихме се в тъмните ниши и зачакахме. Спомних си деня, когато с Реджиналд се върнахме на Куин Ане Скуеър. Спомних си как огънят бе огънал покрива, как домът ни приличаше на празна черупка, сянка на предишното си великолепие. Над нас звездите блещукаха в небето и аз се взрях в тях през открития покрив, докато Конър не ме сръга с лакът, изтръгвайки ме от съзерцанието. Сочеше ми група войници и офицери, които крачеха по безлюдните руини на Уол Стрийт към църквата. Пред тях двама войници в каруца окачваха фенери по черните сухи клони на дърветата, за да им осветяват пътя. Стигнаха църквата и окачиха още фенери. Движеха се бързо край полусрутените колони, обрасли с мъх, трева и бръшлян — природата бавно превземаше отломките. Поставиха фенери и върху аналоя и купела и се отдръпнаха в сенките. Влязоха делегатите — трима командири и отряд войници.