Оливър Боудън - Възмездие

— Стига! — извика Конър зад гърба ми.

Обърнах се и забелязах с каква погнуса погледна първо мен, а после Бенджамин.

— Дойдохме тук, за да…

Прекъснах го, клатейки глава.

— Целите ни явно са различни.

Конър обаче ме изблъска от пътя си, газейки през водата, която вече стигаше до глезените ни. Застана пред Бенджамин, който го изгледа предизвикателно с кървясалите си подути очи.

— Къде са провизиите, които открадна? — попита Конър.

Бенджамин се изплю.

— Върви по дяволите. — И невероятно, запя британския химн.

Пристъпих напред.

— Млъкни, Чърч!

Не че го смълчах. Продължи да пее.

— Конър — казах, — разбери каквото искаш и да приключваме.

Конър тръгна към него с извадена сабя и притисна острието й към гърлото му.

— Къде е стоката? — попита.

Бенджамин го погледна и примигна. За миг си помислих, че ще го наругае или ще го заплюе, но той заговори.

— На острова, чака да я приберем. Но тя не е твоя.

— Не е моя — съгласи се Конър. — Провизиите са на мъжете и жените, които вярват в нещо по-велико от личното си благоденствие и се борят да заживеят свободни от тирани като теб.

Бенджамин се усмихна тъжно.

— Същите мъже и жени, които се бият с мускети, изработени от британска стомана? Които превързват раните си с превръзки, ушити от британски ръце? Удобно им е, нали, ние да се трудим? А те да жънат плодовете.

— Опитваш се да оправдаеш престъпленията си. Сякаш ти си невинният, а те — крадците — отвърна Конър.

— Въпрос на гледна точка. Няма една-единствена пътека през живота, която да е справедлива и правилна и да не вреди никому. Наистина ли смяташ, че Короната няма основания? Няма право да се чувства предадена? Би трябвало да си по-прозорлив, след като се бориш срещу тамплиерите, които смятат каузата си за справедлива. Обмисли думите ми, преди отново да решиш да обявиш своята мисия за най-правилна. Врагът ти също има доводи, навярно убедителни.

— Дори да са искрени — прошепна Конър, — думите ти не са верни.

И го уби.

— Постъпи правилно — казах, когато брадичката на Бенджамин клюмна върху гърдите му, а кръвта му се стече към водата, която продължаваше да приижда. — Смъртта му е предимство и за двама ни. Хайде. Ще ти помогна да прибереш всичко от острова.

От месеци не съм го виждал, но не отричам, че мисля често за него. Мисля си каква надежда има за нас. Аз съм тамплиер — тамплиер, роден от предателство, но въпреки това тамплиер, а той е асасин, създаден от тамплиерската жестокост.

Навремето, преди много години, мечтаех да обединя асасините и тамплиерите, но тогава бях млад идеалист. Светът още не ми бе показал истинското си лице. А истинското му лице се оказа безпощадно, жестоко и варварско. В него няма място за мечти.

Той обаче дойде отново при мен и макар да не каза нищо поне досега — се питам дали съзирам в очите му същия идеал, който някога таях аз. Дали бе дошъл при мен, за да търси отговори, или за да разсея гнетящите го съмнения.

Вероятно бях сгрешил. Нищо чудно този млад дух да се беше разколебал.

Ню Йорк все още бе в лапите на британската армия. По улиците гъмжеше от войници в червени униформи. Бяха изминали години, но не бяха открили виновника за пожара, хвърлил града в мрачно, потъмняло от сажди униние. Някои райони и досега пустееха. Военното положение не бе отменено, британците управляваха безмилостно и хората негодуваха повече от всякога. Като външен човек аз изучавах двете прослойки — потиснатите граждани, измерващи с омерзени погледи освирепелите войници. Наблюдавах ги мрачно и продължавах да работя — да помагам на заселниците да спечелят войната, за да приключи окупацията и мирът да възтържествува.

Разпитвах един от информаторите си — жалко създание на име Туич, когато зърнах Конър. Вдигнах ръка да го спра, докато изслушам Туич. Питах се какво иска. Какво го води при мъжа, когото вини за смъртта на майка си.

— Трябва да разберем какво са замислили лоялистите, за да сложим край на това — казах на информатора си.

Конър пристъпваше от крак на крак близо до нас. Чуваше ни, но нямаше значение.

— Опитах се — отвърна Туич, издул ноздри, — но на войниците не казват нищо. Само да чакат заповеди отгоре.

— Тогава продължавай да си отваряш очите и ушите на четири. Ела при мен, когато разбереш нещо важно.

Туич кимна и си тръгна, а аз си поех облекчено дъх. Погледнах към Конър. За миг-два двамата се взирахме един в друг. Асасинската му мантия някак си не отиваше на младото му индианско тяло, на тъмната коса, на проницателните му очи — очите на Зио. Питах се какво се крие зад тях.